По случай рождения ден на програма „Хоризонт“ в „Сценична треска“ гостуваха някои от журналистите със скрити таланти.
Една от тях е поетесата Спасиана Кирилова, която казва: При мен поезията е като наритано куче. Няма време да пише. Няма време за себе си. Все пак има зад гърба си стихосбирките „Доловимото“ и „Чужд човек“. Другите ѝ стихове не са в компютъра, а по салфетки и в тефтери. Различни струни звучат в тях: социалният живот, историята, любовта, молитвената страст, болката и тишината, интуитивната чувствителност… Дали има какво да я уязви днес? Да – всяка несправедливост. Тя е журналист и не може да мълчи. Много ѝ липсва ефирът. Ако се родя отново, пак ще бъда журналистка и пак ще бъда ефираджийка. Не чете стихотворенията си. Знае ги наизуст. Рецитира ги с плам.
Може би, защото е израснала като сирак, единственото ѝ лично желание е да бъде обичана, но молитвата ми винаги е била една и съща – Господи, помогни ми да помогна!
А дали пътят към себе си и пътят към славата са един и същ път?
Славата е най-лошият приятел на журналиста, на поета и твореца. Не забравяй, че си смъртен. За всяко предаване трябва да се готвиш. С уважение към тези, които те слушат. Да не се самозабравяш, нито когато се готвиш, нито когато си в ефир. Няма звезди или ако има, те са за кратко.
Сложих на любовта
часовник да ме отмерва.
На всеки кръгъл час
сърцето ми е пълно
на половинките се колебае
на четвъртинките се къса.
Голямата и малката любови
правят почетна обиколка
около теб.
Така ми минава времето.