Знайно е, че историята не търпи условното наклонение. Както и смъртта. Историчката Елка Дроснева никак не обичаше думата „ако“ – казваше, че и без това в самата история има прекалено много неща: кръв и пудра; дух и крушения на духа; бели петна и черни страници; триумфи и падения; безсмъртие, но и безпаметство. Още повече това важи за размирните Балкани, където, както е забелязал един мъдър човек, произвеждаме прекалено много история, която не успяваме да изконсумираме – да не говорим за осмислянето ѝ.
Тази жена се беше заела с най-трудното: да пише за самата история и недолюбваните от „винаги компетентните“ нашенци историци, които „не записваха“ или „отписваха“ когото и да било с лека ръка от аналите. Сред любимите ѝ теми бяха и българските родови хроники, и местният фолклор, и Библията.
Направи много за програма „Христо Ботев“ – както Радиоолимпиадата по история, в която за пет години се включиха хиляди хора и победителят от която влизаше без кандидатстудентски изпит по история в СУ „Св. Климент Охридски“. Тя е автор и на запомнящия се цикъл „Единодружни братя“. Да не говорим за участието ѝ в десетки предавания в Радиото, в които без да чака благодарност даваше уроци не само по компетентност, но и по достойнство. И именно затова голямата награда „Златен будилник“ за външен за Радиото човек, трайно свързал името си с ценностите на програма „Христо Ботев“, която тя получи през 2003 година, дойде съвсем заслужено. Светла ѝ памет.
