Новата книга на медийния критик, публицист и културен журналист Митко Новков, събрала есета за именити български художници и произведения на изобразителното изкуство, ще има официална премиера на 25 януари от 18.30 часа в галерия „Академия“.
В ефира на „Хоризонт“ авторът на сборника, наречен „От Мърквичка до Минотавъра“, разказа за предизвикателството да се пише за изобразително изкуство:
Как се пише есе за картина? Творческият процес е много сложен, защото той минава през най-различни области на знанието и на културата, защото трябва да мине и през философия, през културология, през изкуствознание, през история – през всякакви такива дребни вкусни факти, които правят една картина, вече я разгръщат пред нас в съвсем друга светлина.
Ето ние си говорихме за „Ръченица“ на Мърквичка. Сигурно повечето хора знаят, но включително мои приятели и много известни ерудити всъщност не знаеха, че централната фигура в тази картина е Джеймс Баучер – известният ирландски журналист, който е писал за България и погребан в България, има булевард, кръстен на него. Така че такива неща са изключително важни, защото те са едни мънички детайли, които като се натрупват и в един момент дават целия образ на картината в една друга светлина и в същото време дават и нашия собствен образ на хора – българи, които я гледат тази картина и чиито сънародници са я създали, пак отново в друга светлина. Това е важното – и така се пише есе, или поне аз така се опитвам да пиша.
Новков изтъкна, че в картините се съдържа много информация и послания, които често остават скрити за публиката:
„Ръченица“, която може би се възприема заради името като жизнерадостна, но тя всъщност е меланхолна – като я погледнеш виждаш онези отрудени и леко омърлушени лица на селяните – един си дърпа луличката, друг си гледа на една страна, трети – на друга, всеки си мисли нещо за себе си, тия двамата вътре си играят, какво си играят… Това е за „Ръченицата“, но има и други неща. Например за Бай Ганьо, който никога не е рисуван в цвят, което е толкова интересно – няма маслена картина на никакъв български художник. Защо? Според мен, защото тук се появява един – аз го наричам „синдромът на Алеко“./…/ Това е отказ от българското като такова, неприязън към него, тежко отхвърляне и отместване от него. И след като превръщаш българското в черно, единственият начин да го рисуваш е с черен молив и с туш.
Ние трябва да говорим именно за себе си и да се разбираме – и в това разбиране да се приемаме и с негативните, и с позитивните страни. Няма как да има съвършени хора – нали човекът, 
който е съвършен, той или е Господ, или е мъртъв, каза Новков, като допълни, че в книгата има истории, които може да се четат и подобно на притчи и които отправят послание колко е важно да не се мисли еднозначно: В плоскостите на бяло и черно, ляво – дясно, горе – долу, правилно – неправилно. Че светът е многообразен и изкуството е част точно от тази многообразност. И именно през изкуството и чрез изкуството, чрез картините и художниците, които го правят, успяваме да стигнем до този многообразен и толкова пъстър и толкова важен свят. Може би това по някакъв начин е патосът на тази книга, обобщи Митко Новков.
Цялото интервю чуйте от звуковия файл.
