Ще ви разкажем за поредния проект на Кварто квартет – една (подновена) история за творба на Игор Стравински, написана преди 100 години, през турбулентната 1917-а, иновативната (и днес) идея да се изпълнява на… гара. Именно тази творба – „История на войника“, събира на сцената (на зала, не на гара – засега) музикантите от Кварто и актьора Валентин Ганев преди 4 години. Събра ги и в нашето специално студио в зала „България“ – двама цигулари всъщност, единият – създател и първа цигулка на Кварто квартет Иван Пенчев, другият – „неосъществен“ (както казва сам за себе си) цигулар и прекрасен актьор, който продължава да е изпълнен с любопитство към „преходните“ жанрове. И (както уместно вметна Иван Пенчев) „осъществен контрабасист„! Защото моноспектакълът „Контрабасът“ с режисьор Пламен Марков отбеляза неотдавна своето 250-о представление, а вече всъщност клонят към 300 (уточнява Валентин Ганев). И си спомня, че в началото никой не очаквал, че „Контрабасът“ ще има толкова дълъг живот – казаха ни да го изиграем там 5-6 пъти. А можем да си представим колко убедителен е актьорът, при положение, че след едно от представленията зад кулисите дошла българска цигуларка, която живее в чужбина и попитала актьора в кой оркестър свири. Недейте, моля Ви – казал Валентин Ганев, – нали разбирате, че това е само театър и в него всичко е наужким, и контрабасистите, и те. И бърза да добави, че убедителен е най-вече текстът на Патрик Зюскинд. И че това му е хубавото на театъра, че никога не можеш да си сигурен кой спектакъл ще се хареса на публиката – затова ние цял живот търсим тайната на въздействието и все не ни е ясно каква е рецептата. Добавя, че граничните жанрове, които свързват музиканти и актьори, са му много интересни (аз веднага си спомням участието му в един рядко интригуващ проект на радиооркестъра „Сън и не-сън в лятна нощ“).
Разбира се, стигаме до предстоящото представяне на „История на войника“ на 11 ноември в събота, от 19.00 в зала „България“ (чуйте разговора, има интересна дискусия по темата за най-добрия за публиката начален час за концертите – дали 19.30 е по-удобен от 19.00). Преди 4 години в същия състав със същата творба имат голям успех. Какво се е променило сега?! Времето, ние самите… – казва Иван Пенчев, – а по принцип е интересно времето, в което „Историята…“ е написана, време на разпадане на културната идентичност в Европа, нещо, което и в момента се случва. Почти всеки музикант днес е роден на едно място, а работи другаде. Така е било и по времето, когато Стравински пише „История на войника“ с идеята да формира нещо като нов жанр – „джобен театър“, както го е нарекъл. Не просто концерт, а цял театрален спектакъл, изграден със страшно необичайна комбинация от инструменти. А именно – в главната роля е цигулката (душата на войника), партията на корнета изпълнява Петър Македонски от радиооркестъра, Сабина Йорданова (чудесна фаготистка, идва за концерта от Естония, където свири в момента), тромбонът ще е в ръцете на Минчо Томанов, водач на групата в Софийската филхармония, кларинетът (много важен за драматургията) е поверен на Атанас Илиев, контрабасът (за къде без него) – Лена Карни (тя замества Силвето, която свиреше при предното представяне, но съвсем в духа на това, което говорим, замина да работи в Аржентина). „През 1917-а американският джаз все още не е навлязъл в Европа, но Стравински сякаш го е предусещал и е знаел какво ще стане модерно“ – разяснява музикалния език на творбата Иван Пенчев и тук в разговора се включва отново Валентин Ганев (негов е преводът и адаптацията на текста с някои модерни „вметки“ – фантастичен) и добавя още исторически щрихи. Самият Стравински, който след революцията напуска Русия и се установява в Швейцария, е смятал творбата за нещо като „форма на оцеляване“, на нея пише, че е „за свирене, танцуване и говорене“, тоест има много възможности и версии за нейното интерпретиране. Стравински си е представял такъв балаганен, панаирджийски тип театър, който може да се представя на открито, на гара, сред военните окопи. За съжаление, след първото представление през 1918-а, идва войната, Европа е покосена от испански грип и „Историята на войника“ се играе отново едва през 1923-та. Много интересно разказва Валентин Ганев – как Стравински превежда руски приказки на прочутия тогава швейцарски писател Шарл Фердинанд Рамю, който на тази основа пише либретото във вид на наивен стих руски, народен и в това всъщност беше нашата забава – да придадем днешно звучене на това народностно повествование. Умее да борави с думите Валентин Ганев, задължително чуйте на финала на разговора как представя малка част от спектакъла – момента, в който войникът (вече продал душата си на дявола) отива на пазара като търговец на килими и хвали стоката си.