Директно от зала „България“ – концерт от сезона на Софийската филхармония, с участието на Национален филхармоничен хор „Светослав Обретенов“, диригент – Адриен Перюшон, и солисти: Кирил Манолов – баритон, Валентина Куцарова – мецосопран, Мьонгджу Лий – сопран и Михаил Михайлов – тенор.
В програмата:
Джоакино Росини (1792 – 1868)
Увертюра към оп. Крадливата сврака (1817)
Largo al factotum della città – ария на Фигаро из оп Севилският бръснар (1816)
Sì, ritrovarla io guiro – ария на дон Рамиро из оп. Пепеляшка (1817)
Una voce poco fa – каватина на Розина из оп Севилският бръснар
Джакомо Пучини (1858 – 1924)
Chi il bel sogno di Doretta из операта Лястовичката (1917)
Джоакино Росини (1792 – 1868)
La danza (1835) из Les soirées musicales
Dunque io son – дует на Розина и Фигаро из оп. Севилският бръснар
Гаетано Доницети (1797 – 1848)
Увертюра към оп. Дон Паскуале (1832)
Che interminabile – хор из оп. Дон Паскуале
Quel guardo il cavalierе – ария на Норина из оп. Дон Паскуале
Voglio dire – дует на Неморино и Дулкамара из оп. Любовен еликсир (1832)
Una furtiva lagrima – ария на Неморино из оп. Любовен елексир
Джузепе Верди (1813 – 1901)
Eh paggio! andante a impendervi!! – ария на Джон Фалстаф из оп. Фалстаф (1892)
Reverenza! – дует на Мис Куикли и Фалстаф из оп. Фалстаф
Tutto nel mondo è burla – финал на оп. Фалстаф
Tutto nel mondo è burla.
L’uom é nato burlone,
La fede in cor gli ciurla,
Gli ciurla la ragione.
Tutti gabbati! Irride
L’un l’altro ogni mortal.
Ma ride ben chi ride
La risata final.
Опера буфа възниква сякаш да накаже високомерието на opera seria; да напомни, че въпреки благородното си зачеване в умовете и дискусиите на тесен кръг просветени артисти-благородници, операта е изкуство за развлечение на масите – или за възбуждане на страсти и съчувствие под покрова на красотата. BUFFA ще рече комична – опера буфа, театър Буф дю Нор в Париж, Мистерия-буф от Владимир Маяковски, Пиерлуиджи Буфон и прочие; BUFFONE – шут, смешник. Според Джузепе Верди, Шекспир и Ариго Бойто, по-точно, според , според техния Сър Джон Фалстаф Всичко майтап е на този свят, а човек се ражда шут. Какво по-добро обяснение на смисъла на буфонадата?
Комичната опера е ужасното дете на величествената opera seria (и френското й съответствие tragédie lyrique; това дете се крие в гънките на античните хитони и мантии, облекли мраморните тела на героите на високата опера. Зародишът на смеха се съдържа дори в оперите на Монтеверди – да си припомним линията Арналта/Дойка/Вале или блеещия хор на сенаторите и консулите в Коронацията на Попея, или просякът Ир в Завръщането на Одисей в родината. А и не само това – комичното изобщо присъства в самия корен на операта; то е в поверените на кастрати партии на ужасни тирани или чутовни герои, във вмъкването на нелепи балети на демони и танцуващи гавот диваци, les sauvages, в свръхвиртуозните колоратури, изобразяващи гняв или обратно – неудържима радост, не на последно място – в отзивчивите появи на Deus ex Machina… Опера seria канонично се разпростира в три действия. Между действията, с цел забавление на публиката и отвличането й от високите трагически материи, са се изпълнявали кратки и смешни малки представления, наречени интермеци; такова интермецо е може би исторически първата опера буфа – Слугинята-господарка от Перголези (хиляди пъти надживяла операта Гордият затворник, в която е била включена). „Слугиня-господарка“ е отлично метафорично определение на опера буфа: по милост допусната на величествената сцена на големите оперни спектакли – слугиня, която премита останките от страсти и мие кръвта, постепенно към края на ХVІІІ век се превръща в господарка на същите тези оперни сцени. За утвърждаването на опера буфа дори се води двегодишна „оперна война“, една от многото. Това е известната Querelle des Bouffons, война или спор на буфонистите от 1752-54 с участието на Жан Филип Рамо, Жан-Жак Русо, голяма група от френските енциклопедисти. Спор около пътя на развитие на френската опера, целящ отхвърляне на дворцовата естетика, свързана с Люли, а и с нормите на Буало, Корней и Расин. В един свой памфлет от това време Русо заявява: „Боговете“ трябва да слязат от сцената, щом на нея се появят обикновените „хора“. В Италия и без военни действия или философски препирни, опера буфа преживява огромен разцвет – привличането на драматурзи като Карло Гоци и Карло Голдони решително вдига равнището на първоначално тривиалното забавление до истинска комедия. Композитори като Николо Пичини, Джовани Паизиело, Доменико Чимароза стават майстори на жанра. Жанр, който вече е установил своите правила по отношение на език, структура, задължителни елементи, брой и вид на героите, типични сюжетни ситуации. Опера буфа вече е еманципирана.
Виртуозният смях, съвременните – vs. митологични и исторически – сюжети, ускореното, трескаво развитие на действието, нерядко грубоватите увеселителни похвати, зърната на социална и морална критика скоро тъй въодушевяват публиката, че буфонната опера става любим и търсен жанр. Пътят на опера буфа започва от пародии, скечове, подигравки както с предвзетия език на горните класи, така и с провинциалните диалекти и просташкия изказ. През смях публиката научава и разбира и доста горчиви неща за себе си. Мисля си, естествено, за комичните опери на Моцарт, за изпитанията и изкушенията, на които сериозно са подложени героите в оперите на Росини и Доницети. Родена в Италия, комичната опера получава при разпространението си в другите европейски страни специфична форма и название – Singspiel в Германия, Оpéra-comique във Франция (мутирала постепенно в „опера на спасението“, която смесва чертите и на героичната и на комичната опера), тонедиля в Испания, баладна опера (нещо като пародиен пастиш) в Англия, opera buffa в Италия. „Дон Жуан“ от Моцарт пък има странното жанрово определение drama giocoso. В някои комични творби надделяват фарсовите характеристики, дори и до ХХ век – такива са и “Годеж в манастира“ (по сюжет на Карло Гоци) на Сергей Прокофиев; наследници на зингшпила са оперите на Вебер, чийто „Вълшебен стрелец“ е комбинация от опера на спасението и собствено зингшпил, на Маршнер, по-късно оперите на Курт Вайл и Ернст Кшенек, ранните фарсове на Хиндемит; лирични комедии и сатирични оперети (Офенбах!) са типични за Франция през ХІХ век – прелестните „Гълъбицата“ и „По неволя лекар“ на Гуно, „Звездата“ (opéra bouffe) и „Крал по неволя“ на Шабрие, „Испански час“ на Равел и др. А Италия… ma in Italia (ако се позволим да променим прочутата реплика на Лепорело от Don Giovanni) son gia mill’ e tre! Образцовите buffe на Росини, Доницети, предшествениците им Никола Логрошино, Алесандро Скарлати, Балтазаре Галупи, Николо Йомели, Джовани Паизиело, Крал за един ден на Джузепе Верди и късният му шедьовър „Фалстаф“, „Джани Скики“ на Пучини – с необичайния за една комична опера произход на сюжета от „La Divina Comedia“ на Данте, късните опити на Нино Рота…
Опера буфа в най-добрите си образци не е само и просто карагьозчийско увеселение за простолюдието, а съдържа онзи висок комизъм, изобщо присъщ на живота. Зад (или след) най-вихрените буфонни финали обикновено се крие неразрешена морална загадка, която забавата ни кара за забравим. Отлично е разбирал това ведрият старец Джузепе Верди: Прецакани сме всички; всякой смъртен на другия се подиграва. Но смях победен има тоз, що се смее последен („Фалстаф“, финална фуга).
