Писането може да бъде и много лесна работа, особено за дилетантите, това е работа, която изисква напрежение, мобилизация на вътрешни сили. Това в още по-голяма степен важи за писането за сцена. Това сподели драматургът Константин Илиев, който бе гост на предаването „Хоризонт за вас“. Запитан за влиянието на немската култура върху творчеството му той посочи:
Бях в Берлин в изключително интересно време – когато Берлин беше разделен и по някакъв начин беше модел на света. С много ясни, видими граници и противоречия. От 1968-а до 1972-а година в Източен Берлин имаше изключителна интересен театър. От Западната част на Германия идваха хора да гледат театър.
Имах интерес към театъра изобщо. Започнал съм да пиша рано, от ученическите си години. Пишех в проза и то неща, доста големи като обем за тези години, спомня си Илиев:
Изведнъж ми хрумна, че вместо да описвам някого, по-добре той да присъства. Така или иначе важното, интересното в литературата се получава чрез взаимоотношенията между хората. Вместо да описваш някого, по-добре да го поставиш на сцената. Оттам нататък остава по-важното – какво ще каже, какво ще направи, какво ще се получи от този сблъсък, от взаимоотношенията с другите хора.
Театърът не е такъв, какъвто ми се иска да бъде, отбеляза драматургът:
И в театъра стана това, което стана в много други области на обществения живот в България – като се започне от селското стопанство и се стигне до футбола. По-добри сме в разрушаването, но не сме добри в изграждането. По отношение на театъра се направиха някои безумия. Леон Даниел казваше, че в българския театър текат едни такива процеси – точно когато се стигне до нещо, което е на европейско равнище, точно се оформи нещо като хубава зелена ливада и мине един трактор, разоре всичко и хайде наново. Това разораване се нарича реформа. Сега от доста години тече една безумна реформа.
Твърдението, че театърът е жилав и не може да умре, е доста лековато и глупаво. Естествено, че може да умре, но това не значи, че като умре някъде, не може да се появи на друго място. В този смисъл той е безсмъртен, защото е човешка потребност, но когато към него се отнасят по такъв начин като у нас, тогава дори да не умре, ще води едно съществование, което може да бъде по-лошо и от смърт.
Константин Илиев е драматург, белетрист и преводач. Роден е през 1937-а година в село Горно Павликени, Ловешко. Завършва немска филология. Специализира театрознание в Хумболтовия университет – Берлин, където защитава докторска дисертация върху драматургията на Фридрих Дюренмат. Бил е драматург в Благоевградския театър „Никола Вапцаров“ и в Драматичен театър „София“. От 1995-а до 2007-а година е главен драматург на Народния театър „Иван Вазов“.
Автор е на пиесите Мъка по цветовете (1961), През октомври без теб (1968), Цар Шушумига (1968, за куклен театър), Музика от Шатровец (1971), Прозорецът (1977), Босилек за Драгинко (1978), Великденско вино (1979), Нирвана (1982), Одисей пътува за Итака (1984), Червено вино за сбогом (1989), Куцулан или Вълча Богородица (1994), Франческа (1999), Бетовен 21 (2006), Златни мостове и Секвоя (2011). Пиеси по негови текстове са поставяни в Австрия, Англия, Естония, Македония, Полша, Русия, Словакия и Франция.
Цялото интервю чуйте в звуковия файл.
