До завещаното от регендарната режисьорка Юлия Огнянова ще можем да се докоснем на 22 март, когато ще бъде представен филма „Това име го забравете“, в рамките на София Филм Фест. Тогава ще бъде и премиерата на новата книга на Румяна Емануилиду, която разказа какъв е бил методът на Юлия Огнянова, да предаде най – важното на своите студенти:
Да стигнеш до детето в себе си, до най-чистото и да промениш самия себе си. Нейният метод е да извади твореца от теб. За нея всеки човек беше инструмент.
В прикачения звуков файл ще чуете интервюто на Златна Костова и Бояна Андреева с авторката на книгата и сценарист на филма Румяна Емануилиду. Режисьор е Боян Папазов..
Ето фрагмент от първата част на книгата, наречена: Писмо до бившите ми студенти
Професионални откровения или един от възможните варианти да се прави театър
Давайки си сметка какво получаваме от старите истини, трябва ли да си затваряме очите пред онова, което те отнемат? А силата на изкуството наистина е в неговата нестандартност, в неговата уникалност, в неговата конкретна индивидуалност.
Състоянието на човешкия дух в актьорското тяло, в актьорския глас, в актьорската пластика, в актьорската мисъл и слово. И най-сетне в правото му на импровизация – цел на нашето театрално обучение… И ако си представим всички тези изброени богатства, предоставени на художествения живот на куклата, одухотворен от вдъхновението на актьорския талант. Правили сме тази магия в продължение на цели пет години и много добре си представяме каква магия започва да струи от куклената сцена към зрителната зала. Аз си спомням въздействието на тази магия в постановката на Атанас и Николина, която магия ме грабна и ме накара да й посветя десетки години от театралния си живот, без грам съжаление за отлъчването ми от драматичния театър. Аз и до ден-днешен храня убеждението, че в драматичния театър се върнах обогатена от принудителния престой в кукления. Аз си спомням съвсем ясно, сякаш това се бе случило вчера, когато моите съученици от Първа девическа гимназия много деликатно ме запитаха дали в предложението да работя в кукления театър не фигурира желанието на тези същите сили, които ме уволниха от Бургас през 1960 година, да ме насочат да вляза сама в глуха линия. Тази искрена приятелска загриженост тогава не ме смути нито за миг, защото аз бях усетила богатите предимства на кукленото изкуство за възрастни пред драматичния театър и ничии чужди, макар и приятелски, макар и до предела искрена загриженост мнения, не можа да ме разколебае…
Докато пиша тези редове си мисля, че кукленият театър за възрастни бе засищал много повече моят почти болезнен трепет към художествената форма от режисурата ми в драматичния театър. Моето разкрепостяване от псевдореализма на буквалния реализъм в драматическия театър, който ме бе обсебил още в първите ми режисьорски стъпки на прохождането ми в режисурата в Бургаския театър, аз няма да напусна /няма да се разделя/ до края на живота си. Аз съм убедена:
че моето учителстване във ВИТИЗ протече някак вдъхновено и за мен по същите причини;
че схващанията за моята „висша математика” ме спасяваха от масовия вкус;
че самостоятелните ви преоткрития на някои вече открити знания също носеха характера на истински открития;
че серийното производство възпитава масов вкус;
че лъжата се кичи със заслугите на истината;
че по време на вашето обучение „да мисля” означаваше „да измислям”;
че творческата ни природа се пробужда от интересни цели;
че лабораторните ни упражнения се превръщаха в творчески стимули;
че ние не започнахме с азбучните истини, а с „висшата математика”.
от частта:
Моите разбирания за изкуството:
Слушателят е толкова важен колкото и разказвачът. При естественото общуване всеки разказ се ражда отново всеки път и обогатяването е взаимно.
Ако зрителите ни знаят повече от това, което чуват от сцената, какъв смисъл има да идват на театър.
Биологическото предназначение на изкуството е да разтоварва зрителя от насъбраната негативна енергия.
Не само ние променяме зрителя си, но и той променя нас.
Неизречената мисъл от сцената по-бързо слиза до зрителя.
Не натрапвайте на зрителя собствените си възгледи, дори когато нямате търпение да се освободите от тях.
Не насилвайте зрителя да приема вашата истина за единствено правилна. Дайте му възможност да избира.
Разбира се, не може да не се спомене и за най-голямата заслуга на Юлия Огнянова за българския театър – ТЕАТРАЛНАТА КЛОУНАДА – неин патент:
Клоунът е и по-особена човешка категория. Той е, според мен, детското „АЗ” на възрастния човек – онова наивно, чисто и безкористно начало у човека, което е потиснато, затлачено, изместено и понякога изродено от трезвия практичен разум на възрастния в процеса на неговото приспособяване към нехармоничния живот, който живее.
Клоунът е едно непорасло дете, еднакво добродушно и чистосърдечно към себе си и към другите. Детският наивитет прави клоуна клоун. Лишен от пресметливост и задни помисли, той не преценява заобикалящия го свят с оглед на ползата, която може да извлече от него. Той просто не се сеща да мисли за това. Неговият детски разум открива света по най-неподходящия и непрактичен начин. Това го прави беззащитен и го превръща в един забавен неудачник. Но никога не го довежда до озлобление или отчаяние, никога не го настройва срещу другите. Той не може да мрази. Не може да прави зло. Той е наивен от доброта, а не от глупост. Неговата фантастична непрактичност, понеже му е чужда пресметливата психология на възрастния човек и не впряга своята физическа и духовна енергия в борба със себеподобните си за по-добро място в живота, го прави толкова очарователно същество.
Наивният клоунски хумор е винаги жизнерадостен. Клоунската критика има весело лице. Но това не е белег на безгрижие и лекомислие, на безобидно отношение към слабостите на хората и обществото, на капитулация пред тези слабости. Напротив. Клоунският хумор е винаги остър. Той не обича да се занимава с незначителни неща, затова и оръжието му не е какво да е. Но колкото и сериозно да жигосва, клоунската критика прелива от жизнелюбие и занимателност. Тя винаги е смешна. Вроденият оптимизъм е черта на народния хумор. Непрофесионалните клоуни, това са всъщност смешниците и шегобийците на простолюдието, любимата рожба на народната смехова култура. Песимизмът и отчаянието са чужди на тази култура.
Няма ли опасност да пострада сатиричното жило на нашия спектакъл от такъв вид хумор? От такава „весела” критика?
Ако си дадем сметка, че искрящата жизнерадост на клоунския хумор произтича от формата, т.е. от начина, по който клоунът поднася съдържанието, от начина, по който осмива, тогава никаква беля не може да се случи.
Клоунът просто не обича да говори сериозно за сериозните неща. Сериозното при него винаги е скрито в смешното, тъжното – във веселото. Не му харесва словото му да оголва своя истински смисъл, нито изразните му средства да илюстрират вложеното в тях съдържание. Никога няма да каже направо онова, което иска да каже. Той омаловажава, за да подчертае. Одобрява, за да осъди. Прави се на глупав, за да каже нещо умно. Казва едно, за да се чуе друго. Поддържа неправилни възгледи, за да разберем правилните. Утвърждава, за да опровергае.Изопачава истината, за да те доведе до нея.
За клоуна най-прекият път до истината е заобиколният. Доказателство чрез противоположното – това е любимият клоунски похват, за да се кажат истините за човека и обществото.