Не е само поет, не е само философ, не е само изследовател на нашето литературно и поетично наследство, не е само драматург, не е само основател на департамента „Нова българистика“ на Нов български университет.
Много поетични книги, много награди, много научни трудове, дългогодишна работа като редактор в „Литературен вестник“, а сега – поет на месец януари, в инициативата на Столична библиотека. Преставянето му пред публиката ще се състои на 30.01 в Клуба на библиотеката от 18.30 ч.
Ще бъдат представени книгите„София Берлин“ и „Балът на тираните“.Четат поетите: Иван Цанев, Екатерина Йосифова, Федя Филкова, Миглена Николчина, Мирела Иванова, Амелия Личева, Мария Калинова, Йордан Ефтимов и критиците Михаил Неделчев, Митко Новков, Морис Фадел, както публицистът Тони Николов , актьорът Милен Миланов и художникът Борис Сергинов. Думи за автора – от Георги Гочев.
Непотребна камбана ли е поетът днес?
„А сега или ме четат до половина,
или ме минават по диагонал…“ Подобно отношение към поезията наранява ли самочувствието на поета? Как ни говори Бог?
Като теоретик и изследовател към какво е насочено възхищението и критиката на Пламен Дойнов с днешна дата и в какво се състои „Алтернативният канон“,ще разберете, ако чуете интервюто в прикачения звуков файл.
ПОКАНАТА ОТ ПРЕЗИДЕНТА
ПРИСТИГА ПРИ ТОЧНИЯ ЧОВЕК
Пиша това стихотворение върху гърба на поканата
от президента за приема на 24 май. Няма да ходя там.
Този път – не. Не е протест, нито демонстрация.
Не е и заради престараването на охраната.
Към държавата не изпитвам нито гняв, нито срам,
нито пък това е някаква анархическа декларация.
Не е и заради това, че там ще бъдат петима министри,
прочели общо около дванадесет книги,
както и един издател, който печата боклуците на Европа,
не и защото ще видя как по майонезени писти
се спускат с чинии в ръце, с проточени лиги
шумни учителки, тихи дарителки, шопи без сопи,
профани, хулигани, глигани,
таланти, фабриканти, педанти,
оратори, агитатори,
въздухоплаватели, писатели,
въоръжени стражи
и прочее септемврийски персонажи…
Няма да ходя там не защото ще гъмжи от лакеи,
не заради тълпите от гении, надзърнали в нищото,
не от ужас пред гледката „Един народ без език“,
не защото цялата азбука ще онемее,
всички букви и звукове ще откажат да дишат
и между масите ще се лута един безпризорен вик.
Ще си остана тук – без патос, без вълнение.
Доброволно ще заприличам на непотребна камбана.
Просто трябва да завърша това стихотворение
и да чакам следващата покана.