Написан на архаичен, образен и пиперлив език, “Северозападен романь” не просто пресъздава действителността в най-западналия български край – с мъртвите села, в които изтлява животът на шепа старци, и с все по-призрачните градове заради липсата на препитание, но всъщност рисува мащабната картина на съвременна България, извън няколкото острова на стабилност, както ги нарича авторът.
Стоян Николов-Торлака пише романа си на северозападен диалект, защото най-добре представя светогледа на хората от родния му край. И защото само нещото, което е записано, може да се съхрани. Книгата обаче не се плъзга по повърхността на битуващите клишета за някакви първични хора с цветист език, а залага на гледна точка, която в дълбочина разкрива душевност, много по-богата и различна, с каквато е надарен северозападният човек.
Нецензурните думи и грубоватото отношение са само на повърхността – казва авторът. – Докато отдолу стоят неща, наслагвани с хилядолетия, които отвеждат към една изключително богата културна база и към един много различен светоглед. Северозападният човек е директен и откровен, с отворени душа и сърце. Той ще помогне на всеки, без значение дали го познава, но, от друга страна пък, няма да спести мнението си, лицемерничейки или изразявайки го по заобиколен начин. Северозападният човек понякога дори изглежда стряскащо. И ако човек го види как се кара със земляка си, ще си помисли, че в този край живеят сурови, неприветливи, вечно начумерени хора. Но това не е така, въпреки че прямотата и мъжкото отношение – без половинчатости, подмолности и лицемерие, са първите неща, които се набиват на очи.
Дали обаче колоритният език, на който си разговарят северозападните хора – в него присъстват думи като “пустиняк”, “буцуняк”, “куртулисам”, “съпикясам”, е оформил тяхната душевност и им е придал самобитност? Или обратното – езикът е функция от същността на самите хора?
Езикът до голяма степен е запазен, тъй като Северозападът, подобно на Централните Родопи, трънския и странджанския край, е изолиран по чисто географски причини – смята Торлака. – Затова и векове наред тези думи и са се формирали, и са изграждали манталитета. Наистина хората създават думите, но пък и изразните средства представят хората и отношението им към света. Така че в случая кокошката и яйцето са едно и също нещо.
Стоян Николов си “присвоява” псевдонима Торлака, защото баща му принадлежи към тази етнографска група, разположена край Белоградчик, Чипровци, Берковица, а и самият той, роден в Монтана, прекарва от дете летата в с. Говежда. И въпреки че продължава силно да обича своя край, писателят се е превърнал в един от многото икономически преселници от най-изостаналия и изоставен български район.
Основната причина е, че Северозападът беше използван за място, на което да се правят лабораторните експерименти на социализма и всички отровни производства бяха изхвърлени там – обяснява писателят. – Хората бяха изкарани от малките населени места, за да работят в заводите, а когато след промените същите тези фабрики се оказаха неефективни и бяха затворени, работниците останаха без прехрана. Земите в цялата страна пък бяха окрупнени и събрани буквално в ръцете на няколко фамилии. Така че днес, ако искаш да работиш нещо в Северозапада, трябва да станеш наемен работник – цената на труда обаче се държи изкуствено ниска. Затова и хората, откъснати от своите корени, започнаха да търсят щастието си в големите градове или в чужбина.
Ние сме из цяла България и по целия свят, добавя Торлака, който в момента пише трето продължение на книгата си за тези сурови и непреклонни хора, чийто многолик живот не може да се побере в един роман.
Снимки: личен архив