Ето и разказът му, който трогна десетки българи в социалната мрежа:
Влизайки в офиса тази сутрин, видях куп от десетки нови лаптопи, принтери и мултимедийни проектори. Усмихнах се така, както човек се усмихва на прочетена или чута шега. В случая шегата дойде от вътрешния ми глас: „О, това е поредната ми далавера“. Ето и предисторията:
В един мрачен ноемврийски ден преди тринадесет години колега ми сподели, че има ангина, но не знае към кой лекар да се обърне. Мой приятел е много добър УНГ специалист и заведох колегата в кабинета му. Освен добър доктор, моят приятел е и много добър човек.
Този път обаче заварих доктора много ядосан. Попитах го какво се е случило, а той разказа, че в момента има малък пациент, само на няколко месеца, с възпаление на вътрешно ухо, а в болницата нямат модерен уред за диагностика и искат да направят рентгенова снимка на главата на това дете. Докторът беше не просто ядосан, а бесен на мизерията, в която е принуден да работи. Не само кабинета му, но и цялата държавна болница, в която работи, бяха подходящи по-скоро за декор на филм за Първата световна война.
Попитах го каква е алтернативата на рентгеновия апарат в конкретния случай. Докторът извади някакъв каталог от чекмедже на старинното си метално бюро, бързо прелисти на съответната страница и ми показа уреда. Очите му сияеха като на малко дете, което е видяло мечтаната играчка. С възторг разказваше за предимствата на този апарат пред останалите и как пациентите няма да бъдат облъчвани, а качествените изображения ще водят до бърза и прецизна диагноза.
Аз също смятам, че е абсурдно хората, особено децата, да бъдат лекувани с древни уреди и методи, затова взех моментално решение да закупя този уред за него. Поставих условие: когато преглежда деца с уреда, да не иска пари за прегледа. Той прие и счетоводството на фирмата ми се свърза с представителството и заплати уреда веднага. Уредът беше наличен и дарен в рамките на същия ден.
Няколко месеца по-късно получих обаждане от моя приятел доктор. Попита ме дали бих помогнал със закупуването на друг, също така ценен и нужен апарат. Съгласих се. Препоръчвам този доктор винаги, когато някой се нуждае от помощ в неговата област и по този повод се чуваме периодично, за да го попитам дали има възможност да приеме някой мой познат. Той използваше случая да ми разкаже колко е доволен от дарените му медицински уреди.
Един ден той ми позвъни с думите „Има тук една далавера за теб!“. Думата ме обиди, още преди да е пояснил за какво иде реч. Попитах го за какво става въпрос. Той каза, че има нужда от друг уред, който струва около 10 000 лева. Попитах го къде е далаверата в това и той усети, че е успял да ме ядоса. Каза: „Ти нали си спестяваш данъци като правиш дарения?“.
Трябваше да използвам цялата си воля, за да му обясня със спокоен глас, че когато даря 10 000 лева, това намалява печалбата ми със същите тези 10 000 лева, което пък намалява данъците ми с хиляда лева, но ако не даря тези 10 000 лева, просто ще им платя 1 000 лева данък и ще си прибера 9 000 лева печалба след данъчно облагане.
Той остана безмълвен в продължение на около десет секунди. Явно му трябваше време да осъзнае, че съм дарявал, за да помогна, а не за да спечеля нещо за себе си. Последваха много дълги и искрени извинения. Не останах с добър спомен от това и побързах да приключа разговора.
Това не успя да ме накара да спра да дарявам, но стана причина за шега, която сам изричам на себе си при всяка поредна „далавера“.
Днешната „далавера“ е много по-сложна : през пролетта направих поредно дарение на моята гимназия от 40 000 лева по проект за закупуване на оборудване за нуждите на училището. Един ден случайно разбрах, че е обявена обществена поръчка за доставка на нужните им лаптопи.
В България „обществена поръчка“ е синоним на злоупотреби. Затова фирмата ми никога не беше участвала в обществени поръчки и не е усвоявала европейски или каквито и да било други средства, освен тези, платени от клиентите. Аз вярвам, че икономика на системи няма бъдеще и че предприемачите трябва да разчитат само на пари от реални продажби.
В конкретния случай, виждайки, че гимназията е обявила обществена поръчка, реших да проверя как точно ще бъдат изразходвани тези средства. Помолих един от системните администратори във фирмата ми да прегледа заданието по тази обществена поръчка. След около час той каза следното: „Посочените конфигурации са стари, били са ОК през 2016 година, но днес са морално остарели. Освен това е посочен бюджет от 40 000 лева, а цената на тези неща е някъде около 30 000 лева…“. Аз не съм дарил тези 40 000 лева, за да бъдат купени с тях боклуци за 30 000 и някой „бизнесмен“ да се облагодетелства с останалите 10 000, затова взех решение да се намеся:
Беше четвъртък, а срокът за подаване на оферти по тази обществена поръчка беше петък, 17:00 ч. Ясно беше, че вероятността някой да пробута стари лаптопи на училището с много добра печалба клони към сто процента. Единственият начин това да бъде предотвратено, беше фирмата ми да участва в това състезание. Документите бяха подготвени спешно и на следващия ден, петък, в 16:50 ч. подадох документите лично в канцеларията на училището.
В понеделник сутринта посетих училището още веднъж, за официалното отваряне на офертите. Представителите на училището бяха изненадани, че освен в качеството си на дарител на тези средства, присъствам там и като участник в търга. Освен офертата на фирмата ми имаше още две оферти от други фирми. Направи ми впечатление, че при прочитане на имената на тези две фирми, двама от присъстващите коментираха: „Това всъщност е една и съща фирма“. Практика в държавата България е един бизнес да участва с две оферти (фирми) в търгове за обществени поръчки, като едната оферта е на безбожно ниска стойност, а другата на максимална. Идеята е да спечелят с ниската цена, да бъдат обявени пред останалите участници като спечелили търга, а след дни тихомълком да се откажат от подписване на договор и същият да бъде подписан от другата им фирма с максималната цена, или пък да се договорят удобни анекси.
Ето какво се случи: нашата оферта беше 30 337 лева – точно толкова, колкото биха стрували въпросните морално остарели лаптопи. Офертите на „другите две фирми“ бяха 28 437 и 37 739 лева. Това не ме изненада изобщо. Още по-малко ме изненада фактът, че спечелилата фирма се отказа от подписване на договор и така фирмата ми получи правото да достави техниката.
Възникна малко недоразумение от правен характер: юрисконсултът на училището излезе с теза, че фирмата ми няма право да участва в този търг „заради конфликт на интереси“ – не можело да съм едновременно дарител и да участвам в търг за усвояване на средствата от дарението. Моят коментар беше „Да, в България е конфликт на интереси да си наивен (дарител) и хитрец (да участваш в обществени поръчки) едновременно.“. Оказа се, че няма правило, което да забранява едно юридическо лице да е дарител и доставчик едновременно и казусът беше решен.
Това, което не ми хареса, беше заданието: някой си беше направил тънката сметка да сложи в заданието евтини, морално остарели лаптопи. Попитах училището дали имат нещо против ние да им закупим модерни, доста по-скъпи машини. Естествено нямаха нищо против, но не било правилно: можем да бъдем наказани за неспазване на заданието.
Държава, в която не е наказуемо някой да печели с нечестни методи на гърба на училища и болници, но е нарушение някой да достави по-добри и по-скъпи стоки от заявените, при това когато този някой е дарил и парите за поръчката, е за основен ремонт. Похарчихме над 50 000 лева за техниката, за която училището ще ни плати 30 337 лева и искам да видя кой държавен чиновник ще ме накаже за поредната ми „далавера“.
Щастлив съм, че съдбата ми е дала достатъчно много време и ресурси, за да правя такива „далавери“. Друга „далавера“ са противопожарните амфибии, собственост на фирмата ми, с които помагаме в гасенето на горски пожари като доброволци. Къде е далаверата в това? Те са спасили хиляди декари гори от лапите на дървената мафия. Същата дървена мафия, която се отчита с десетки милиони годишно на управляващите партии по места, които иначе се нуждаят и от „онези“ единадесет левa.
Знам, че в България има хиляди хора, които също успяват да отделят време и средства, за да правят неща, които принципно са задължение на държавата, но очевидно това не е достатъчно и е нужна някаква много по-мащабна „далавера“ – такава, която да виждаме навсякъде около себе си и която да ни кара да се усмихваме непрекъснато.
