От бруклинските пост-метъли Tombs и прогресив-блек квартета Vaura се изскубна Чарли Шмид, при това елегантно, а не чрез груба тактика. Барабанистът, но всъщност мултиинструменталист, идва в България след броени часове като един от лайв бенда на Тоби Драйвър. Ако още случайно не сте научили, поредната визита на фронтмена на легендарните дарк-прогресив-дуум-джаз-метъл американци Kayo Dot, обаче със солов репертоар, предстои славно да закрие есенно-зимния сезон на радиофестивала „Аларма Пънк Джаз” в столичния клуб *Mixtape 5* довечера – 29 ноември, четвъртък, от 21.00 ч. На Чарли се пада честта да изсвири партиите на ударните в актуалната концертна програма на Драйвър „They Are The Shield” (по новия му албум). Отделно от това мистър Шмид ще си подели подгрявката за Тоби с органиста Ник Хъдсън, известен от брайтънската пост-пънк формация The Academy Of Sun. Него пък родните меломани вече аплодираха с триото на първия концерт на Драйвър у нас преди две… (почти три) години. Но да се върнем на Чарли Шмид, измъкнат от сянката на каквито и да е имена, формации и конфигурации и интригуващо надничащ от своя първи собствен авторски албум „Deity”. Музикантът е подписал осемте си композиции „под вънкашност чужда и под име ново“ – Дел Джудас. В звуково отношение тази персона е направила творчески завой от всички проекти, в които се е подвизавал Чарли, за да ни потопи в мрачна задушевна камерна атмосфера. Певец, композитор и мултиинструменталист, Дел Джудас е оплел елементи от широк спектър жанрове, сред които емибънт, eкспериментъл, уейв, пост-пънк и американска дарк-психеделия, оформили своя собствена жива и органична смес. А тя е повече от адекватна към така наречената съвременна нюйоркска авангардна сцена. Силата на Дел Джудас е креативният сблъсък на два коренно различни свята. Като находчив композитор, той е позволил на своята муза да разстели тепих за рунд между пост-пънка – с целия му дръпнат характер, а срещу него се възправя с цялата си дългогодишна традиция консервативната американа, наричана още алтърнатив-кънтри. По същество, течението е представено от по-млади американци, които воюват срещу Гарт Брукс и Лиан Раймс с подкрепата на ветерани като Ханк Уилямс, Грем Парсънс и такива свободно избираеми третостепенни средства като банджо, джинси тип чарлстон и любов към Кийт Ричардс. Артисти, благоговеещи пред уютните филми за трийсетарски семейни ценности на режисьора Франк Капра например – сещате се – „Това се случи една нощ” и „Този чудесен живот”, които са сред класиките в жанра фамилно кино. Другата ръкавица е у урбанистичните психози на Дейвид Линч, при когото винаги всичко е подмолно, привидно, но секунди по-късно неизменно на ход са скокливите пулсатори с фийдбек китари и задължителните кървави фолк-ембиънт манипулации. Албумът „Deity” излезе в каталога на лейбъла Primal Architecture, чийто собственик е мрачният мозък Джош Строун, чието име ценителите свързват с Ейзър Суон, Ваура, Блеклист, Вейн Уор и така нататък корифеи на ъндърграунда. Не са малко вокалистите, повлияли на Дел Джудас – казвам Дел Джудас, не Чарли Шмид, но тая лъстива мрачина и интровертен романтизъм, с които реди трелите си за страст и любов по магистралите на смъртта, водят към опушения бар, където всяка събота пее Крис Айзък. Крис Айзък, драги слушатели, „Wicked Games”. Айзък е австралиец и не е тайният син на Елвис – едва ли си го спомняте. Но и не вярвам да сте пропуснали да отбележите ужасно горещия черно-бял клип на мегахита „Wicked Games” с почти засрамената Хелена Кристенсен по монокини и с олющен лак на ноктите. Иначе – нищо особено: непретенциозна на пръв поглед готик-балада за страстта, любовта и това какво прави тя с хората. Но е идеален фон за малките часове…
Идеален за малките часове, обаче не и за фон, е соловият саундтрак на Дел Джудас, записан изцяло в апартамента му в Бруклин. Всъщност, Чарли Шмид дебютира като меломан, като формира вкуса си, скачайки във възможно най-дълбоките води – имам предвид класическата и авангардна музика от плочите с творби на Бетовен, вечния авангардист Джон Кейдж и неокласика Игор Стравински. Бидейки преди всичко барабанист, в ранните си години е силно впечатлен – респективно повлиян – от рифовете на сиатълската банда Queensryche. Е, сиатълска – условно определена, тъй като легендарната шайка е от град Белвю, а не от Сиатъл, въпреки че е близо, в щата Вашингтон. Хеви рокът и паралелите настрана, „Deity” е повече от успешен дебют на Чарли Шмид – пардон, Дел Джудас. Нелаконични, но и немногословни пиеси, композирани чисто и майсторски редактирани; мелодии, подсолени от света наоколо, но подсладени от живота в най-дълбокото на сърцето. Албум за живота ден след ден, но разгледан по-интроспективно. Да се самонаблюдаваш какво вършиш грешно и в какво другите грешат. Лично аз откривам в края на почти всяка песен стих, в който има нещо позитивно. И, да, очевидно и уховадно го намирам. Препоръка: Недейте да правите грешката да сравнявате Дел Джудас с Tombs или Vaura на Чарли Шмид. Неговият първи солов албум с артистичен псевдоним стои сам за себе си. А aко му позволите да ви завладее, ще разберете, че е почти съвършен. Като южняшка готика. Или като сърцето, което е самотен ловец.
