Обикновено влизам в стаята на дъщеря си с известна доза боязън. Има полюшваща се купчина от мъртви клетки, има чаши със зеленясала течност в тях. Понякога има и изненадващи миризми, не всичките приятни.
Защо обаче не ѝ казвам да почисти? Е, правя го от време на време, но не с особена настойчивост или надежда за разбиране, отчасти защото намирам традиционния отговор на подобна родителска инструкция за много труден за оспорване – „Стаята си е моя, какъв ти е проблемът?“
Някой би отговорил стандартно – „Всъщност, ако провериш в нотариалния акт, ще разбереш, че реално стаята е моя“ – но това няма да ви отведе никъде, най-много в логическите заешки бърлоги, в които неизбежно дреме „Ами не е трябвало да се раждам тогава, нали?“
Въпросът е, че стаята си е наистина тяхното пространство, ако не де юре, то де факто. Може би трябва да оставим децата да си се търкалят в него.
Майка разказа за смъртоносна опасност, която дебне всяко дете!
Подозирам, че жена ми ме смята за хлабав, задето имам такива възгледи, и може би щях да се съглася, ако моята липса на решителност не се закорави от скорошна статия в New York Times, озаглавена „Трябва ли да накарам дъщеря си да си изчисти стаята?“ Свръхконтролиращата майка в крайна сметка отговоря на въпроса с неохотно, но отчетливо „Не“.
Тя казва, че „катастрофата, вдъхновена от Джаксън Полък“, която представлява стаята на 15-годишната ѝ дъщеря, трябва да бъде държана под контрол, но майчиният „импулс да изчисти може да е отблъскващ, един вид опит за установяване на контрол по време на безпокойство.“
