Този текст от журналиста Албена Ивайлова, която почина преди дни, обикаля фейсбук пространството и едва ли има човек, който го е прочел, да не настръхне. Да не се разгневи. Да не се натъжи. Той е толкова силен, толкова истински и толкова отчайващ, че на човек му идва да крещи. Постна го българин, който е извън страната, цитиран е от trafficnews.bg. И написа красноречиво: Прочетете го преди да помислите дали да се връщате в България!
Без коментар.
Ето и текста, с който Албена удря от отвъдното като камшик Здравноосигурителната каса и цялата ни система:
НЗОК е събирателният образ на отвратителното в държавата
Здравноосигурителната каса, а не Народното събрание, е събирателен образ на отвратителното в българската държава. В това съм вече напълно сигурна след днешните поредни часове (б. р. – четвъртък), пропилени в опит да регистрирам поредния си протокол за лекарството ми за рак на гърдата.
Здравноосигурителната каса е добре смазана машина за унижение на достойнството и съсипване на здравето на хората. Същите, с чиито пари тази каса съществува. Тя до такава степен е проникната от цинизъм, безхаберие и чиновническа арогантност, че дори портиерът се държи като гаулайтер. Служителките, които контактуват с пациентите, са едни – подписвам се под това – от най-невъзпитаните, груби, мрачни и прости същества, които може да срещнете. Вече сънувам като кошмар обеления лак на ноктите им, стърчащите на фъндъци коси в тупирани прически и торбичките със салам, мляко и домати, с които дефилират пред чакащите ги часове наред болни.
Знаете ли какво представлява чакалнята на Районната здравноосигурителна каса на София град – нещо като преддверие на морга, ако се съди по осветлението и запуснатостта. Плюс няколко натъпкани до стените пейки, където с виновен вид се свиват 50-60 хронично болни.
Знаете ли какво представлява информационната им система – един странен мръсен апарат за номерца. Знаете ли колко брошури, информационни табла, инструкции и прочее полезна информация за пациентите има в наличност в тази чакалня – николко, нищо, ниенте!
Тази каса съществува в собствена паралелна дебилно-бюрократична реалност, която диктува на всеки шест месеца някакво нововъдение – лист, код, изискване, класификация, майна-си-райна, каквото ще да е, само да могат да те върнат да си оправяш документите, за да се мъчиш, да си губиш времето, да се поболяваш и да се чувстваш нищожен и жалък. Понеже знам това, на всеки шест месеца, когато трябва да си подновявам протокола, поглеждам на сайта на касата – дали пък няма да пише какво ново трябва да донеса, нещо, с което да ме изненадат – и мен, и лекаря ми, някакъв образец, обяснение, улеснение. Не, актуална информация никаква. А и това, което е написано, е дело на някой с тежки комуникационни проблеми. И разбира се, днес ме върнаха отново. След два часа чакане. Заради липса на една цифра от едно число, което даже не е от новия код на новия ми протокол, който код е правилно изписан, съгласно новите инструкции. Тази липсваща цифра е на края на иначе точно изписаната класификация на диагнозата ми. И проблемът бил голям, защото тази точно цифра, видите ли, обяснява в кой точно квадрант на гърдата ми е бил туморът, който е махнат преди близо две години?!
Разбира се, тази цифра няма никакво отношение към лекарството и лечението ми, сега и завинаги. Със сигурност няма и разумна причина, която да обясни защо изведнъж тази цифра трябва да се изписва. Даже няма графа, кутийка, квадратче за нея… Всичко е символика – триумф на мракобесната държава над винаги грешния и осъден да греши в документацията гражданин пациент! Не мога да ви опиша какво облекчение се разля върху физиономията на служителката, когато с нотка на садизъм ми каза: „Ми, не може, госпожа, ще се върнете при онколога си.“ Попитах я знае ли, че пред кабинета на всеки един онколог в България, във всеки един момент чакат поне 50 души. Отговорът: „Айде сега, не ми обяснявайте, че знаете ли аз какво мога да кажа?!“ Попитах я само дали знае какво е да се лекуваш от рак на гърдата, като пожелах да не научи.
Тръгнах си, почувствах се отново унизена и смачкана, въпреки че се бях заклела да не се чувствам така, поревах си… За пореден път се убедих, че тази държава не е за хора. Стиснах зъби. Казах си, че все някога ще има справедливост. Проверих си липсващата цифра – оказа се 4. И утре пак отначало.