Гостува ни човек, когото бих нарекъл на първо място поет, а след това: публицист, преводач, издател. Обаче той самият смята, че поет може да се нарече Христо Фотев, Константин Павлов, Иван Радоев, Дебелянов. И би било самонадеяно друг да се нарече поет. Предпочита да го представим като публицист, без да заобикаля „клишето“ и отговорността да е гражданин.
С острото перо и безкомпромисно откровен език, Румен Леонидов е автор на 10-ина стихосбирки, немалко есета и публицистични текстове, превеждан е в много страни, носител е на доста литературни награди.
В Деня на будителите т.г. той бе отличен с наградата „Златният будилник”, давана от колегията на програма „Христо Ботев“ на БНР. Там той води предаването „Премълчаната история“, в което под мотото Историята като литература, литературата – като история изважда наяве забравени или неудобни факти и явления от близкото и по-далечно минало. Освен всичко друго, поддържа литературен сайт (Факел).
Будителите са най-често хора на духа – казва Леонидов. – Често тачим героите си, защото са загинали. Лесно е физически да умреш – по-трагично и героично е. Но всъщност тези, които са тихите преписвачи на историята, просветителите, даскалите, (които иначе нямат героичен живот), са истинските будители на духа.
Поезията му е зрелищна, култова, некултурна, неправдоподобна, площадна, но не улична, театрална, но не сценична. Драматична, но не и трагична, достъпна, но недосегаема. Не става за пеене… Не става за маршируване… Не става и за цитиране… Така пише Румен Леонидов за Христо Фотев. Но това в много голяма степен може да се каже и за стиховете на самия Леонидов. Неслучайно френски поет и преводач е казал за негово произведение, че е стихотворението на ХХ век.
Поезията е средство, затова се усмихвам на похвалите – отсича поетът.
Сега, 3 години след „Сляпа неделя“, очаква поредната си книга „Покаяние Господне“ – смесица от нови стихотворения и сънища.
Самият Леонидов никога не си е затварял сетивата за обществените проблеми и вълнения. Още се помни гневът му, излят в интервю пред „Неделя 150“ (май 2000 г.) когато споделя огорчението си от корупцията и застоя на кораба на демокрацията с призива властта да вземат военните, а политиците да бъдат затворени на стадиона за 3 месеца на хляб и вода и без тоалетна хартия… Не исках насилие, не исках преврат, по-скоро исках политиците да се сепнат. И те се сепнаха… Но тогава бях млад и повече политически ангажиран. Сега не мисля както тогава. Сега съм повече ангажиран с Бога и с народната идея. Еволюцията е единственият изход. Революцията води до проливане на кръв, до огромни грешки. 
Но аз не съм фаталист. Каквото трябва ще си платим (бел.а.- като народ). Без крайности, колкото се може – по-почтено, повече добри помисли, по-близо до състраданието. Има ли човек съвест, значи разговаря с Бога.
Гледам душата какво ми казва. И продължавам да търся неща, които не са изследвани в територията на духа и на словото.
Но трябва да се прави разлика между смирен (да не си алчен) и това – да си примирен!
Ако се примиря с нередностите и несъвършенствата в обществения живот, кражбите, корупцията… – това значи да се отрека от гражданската си позиция…
Да мислим за обществото като за едно общо семейство! Защото ние имаме общ език, обща съдба, кръв, общо минало и надявам се – общо бъдеще. Трябва да мислим и за сънародниците ни, които живеят зад пределите на България.
Демокрацията не е нещо съвършено. Тя трябва да се развива.
„Огромен поет, огромна душа. Чувствителен и фин човек“ – така поетът драматург Елин Рахнев определя приятеля си Румен Леонидов.
Сред другите му приятели са адвокатът Хари Харалампиев, проф. Григор Велев, лекар и историк, пушкинистът проф. Людмил Димитров, както и от други сфери на живота и дейността.
Може би най-голям приятел ми е Бог… Доволен съм от съдбата, че имах шанса да се познавам с писатели като Константин Павлов, Христо Фотев, Блага Димитрова, Иван Радоев, Йордан Радичков…
Румен Леонидов е оптимист за съдбата на българския народ. Смята, че трябва да развиваме закърнялата си духовност. Да върнем уважението към писателя, професорите, към хората на изкуството, които винаги са най-непослушни и най-бунтари… Интелигенцията да мисли за своето собствено спасение (не само материално) и да заеме своето място.
Чуйте целия разговор на Георги Нейков с Румен Леонидов.
