Днес ще ви разкажа за един дълъг, изпълнен с въпроси и съмнения път, който започва с явен уклон към позитивизма, лъкатуши през недоволството и отчаянието, рязко завива през негативизма и стига до доверието в живота и увереността в себе си. Големият въпрос на човека, които върви по този път, е: “Защо не съм ведър оптимист, а мрачен песимист, на когото все му е трудно и тежко?”.
Сигурно и вие като мен сте срещали хора (а може даже да разпознаете себе си), които са учтиви, вежливи, ентусиазирано твърдят, че животът е хубаво нещо. Като ги слушате обаче, все ви се струва, че има нещо в тона или поведението им, заради което не можете да им повярвате и някак не ви звучат искрено. Сигурно сте забелязали, че в речта си тези хора използват позитивни послания, твърдят, че винаги има изход и решение, но когато в живота си срещат трудност, позитивността им се изпарява и те проявяват негативизъм и песимизъм. Започват да критикуват и упрекват всичко и всички (приятели, роднини, родители, колеги, шеф), изразяват недоволство (към държавата, правителството, организацията, управлението, реда, правилата, липсата на такива и т.н.) и засилват драматизма на ситуацията, в която се намират.
Цялата история и защо не е хубаво да симулираме щастие, четете в zdrave.to