На първо място, разбира се, това е репродукцията на „Момичето с ябълките“, за която тя е позирала. А на отсрещната стена – оригинален римейк на картината, където отново модел е тя в зряла възраст. „Годините ми натежаха и вече позабравям някои неща“, с усмивка казва домакинята. Тази картина я рисува една художничка, голям поклонник на таланта на Майстора. За съжаление, съм забравила името й.“
Звезден миг
За сметка на това обаче Боянка Аракчиева е запазила великолепно спомените си от детството и от срещите си с Владимир Димитров, прекарал в Шишковци годините от 1924 г до 1951 г. „Баба ми беше много вярваща и ме водеше редовно на църква. И все ми говореше за „Дядо Боже“ на небето, който ни гледа как се държим. Един ден на улицата за пръв път видях Майстора – висок с дълга брада. Като се прибрахме, казах на майка си че съм видяла „Дядо Боже“. Майка ми погледна към уличката, разсмя се и каза: “А това е рисувача!“. Това е нейният първи спомен за художника. И така се стига до един септемврийски ден на 1943 г., в самото начало на учебната година, когато бях в първо отделение. Майстор влезе в нашата класна стая. Нашата учителка, г-жа Лисичева, когато го видя се развълнува извънредно много. „Деца, я вижте кой ни е дошъл на гости?! Станахме, поздравихме го. Тогава той я попита може ли да си избере един от учениците й да го рисува. А всички – бяхме 30 деца – искахме да ни нарисува“. Защото често се въртяхме около него да го гледаме как рисува, и той ни даваше по едно бонбонче. Майстора започна да ни разглежда едно по едно – от към прозореца. Хващаше главата и подвигаше брадичката, да види израза на лицето. Кой знае как са ми светнали очите ми – толкова искаха да ме рисува. И тогава той каза: „Това дете ми харесва. Може ли да излезе веднага от час. И докато го рисувам, ще може ли всяка сутрин първия час да отсъства?“ Учителката, разбира се, веднага се съгласи”, разказа Боянка.
Сделка
„Тръгнах веднага с него. В един момент спрях и му казах: Ама ти не може да ме нарисуваш. А той се учуди: Че защо? – Ами защото родителите ми са бедни, и няма да могат да ти платят!“ Бях вече наясно, че който иска да му се нарисува портрет, трябва да си плати. Че като прихна от смях, не можеше да се спре. Накрая каза: Ти няма да ми плащаш, задето те рисувам, но и аз няма да ти платя за дето ми позираш! Както казват сега, сключихме сделката!“.
Отидохме в къщи. Каза на майка ми, че ми трябва някаква по-хубава блуза с народни шевици. Майка се разрови в раклата, да потърси нещо от времето, когато самата тя е била горе-долу на моите години. И намери една копринина блузка от 1924 г. Майстора я хареса много. С нея съм на картината. Той твореше само сутрин, при изгрев слънце, продължава разказа си г-жа Аракчиева. „Човек ли ще рисува, ябълка, грозде ли – трябваше да е огряно от слънчеви лъчи. Той заставаше с гръб към слънцето. Мен ме е нарисува за пет дни – по един час сутринта, както се бе уговорил с учителката ми.“
Художникът и хората
Бонка Аракчиева пази и други спомени за твореца. “За него меродавните художествени критици бяха хората от селото. Първо на тях показваше платната си и чакаше тяхното мнение. „Ако те харесаха картината и познаеха нарисуваните, значи съм работил добре“, казваше той. По този повод си спомням една спомням едно весела история. Бе извадил да ни покаже една картина, на която бе рисувал грозде. И както се бе заприказвал с хората, някаква кокошка се промъкна между тях и започнала да кълве картината. Голям смях падна, а Майстора най-много се смя: Щом и кокошката е помислила гроздето за истинско, значи добре съм го нарисувал!
Всички в селото го обичаха и той им отвръщаше със същото. Сутрин, като ги срещне да отиват на полето,поздравяваше „Добро утро, добра среща, майстори!”. А те му отговаряха: „Дал Бог добро, ама какви майстори сме ние, ти си майстор!”. Не, отговаряше им той. Вие сте сте истинските майстори, защото с труда си разкрасявате природата“.
Прадядо й се сражавал с Яворов
Нейният род произлиза от Кратово, днес в Македония. Малко след Берлинския договор нейният прадядо бяга в свободна България със семейството му се установява в Шишковци. След това се включва в освободителното движение в Македония, където загива в бой с турците. Боянка си спомня от разказите на дядо си Мите, че в една от четите прадядо й и се е сражавал рамо до рамо с Пейо Яворов. След прогимназията в Шишковци завършва девическа гимназия в Кюстендил и цял живот е работила като икономист.
През 1955 г. се омъжва за кюстендилец. Свекър й е бил директор на земеделското училище в Кочериново, а после в Кюстендил. След 1944 г. като земеделец-николапетковист е уволнен и изселен чака в Добруджа, където работи в опитната база в село Карвуна към Института по пшеницата в Генерал Тошево. Боянка и съпругът й, който е следвал немска филология, но е бил изключен като син на опозиционер, и след това работи цял живот като стругар, също отиват там, за да спестят пари за жилище в София. Днес Бонка Аракчиева се радва на сина си Георги и дъщеря си Розлина.
Константин СЪБЧЕВ, „Телеграф“
