„В борбата на човека срещу света, заложете на света” – съветва Кафка. Прав е.
И знае, че е прав. Друг е въпросът дали си дава сметка, че точно това прозрение звучи като мото на цялото му творчество. Защото лесно се вижда, че всички негови писания са варианти на една и съща история: някакъв човек попада в някакъв свят и се опитва да прави нещо в него – да разбере „защо?” или „какво, по дяволите?”, но никога не успява. Вместо това светът бавно го обгръща и задушава като голямо, меко чудовище. Единият винаги побеждава, другият неизменно е победен, нищо, че в мрачната обща картина, пълна с абсурди, страхове, неясноти, ужаси и странно чувство за хумор, понякога проблясва и надежда. Тези истории са сътворени чрез всеобхватна мисъл и с цената на огромни страдания, а ето, че аз ви разказах същината им само в три изречения. Естествено, от този разказ нищо не разбрахте за човека Кафка. Както и защо писателят Кафка е такъв литературен гигант, какъвто е. Какво да ви кажа – четене му е майката.
За да се разбере Кафка, трябва наистина да се прочете, няма друг начин. И това не гарантира нищо, но пак е нещо. На всичкото отгоре, четенето не е трудно. Имам предвид, че книгите му се четат по-лесно, отколкото необятните литературни опуси на Джойс и Пруст. Кафка е кратък и стегнат писател, използва всекидневен език и нормални думи, с които, за разлика от Джойс, дори не си играе – или поне не на други нива, освен смислови. За разлика от Пруст, той разказва истории, които имат начало, среда и край, и се развиват не просто в сегашно време, а в най-сегашния момент от сегашното време. Но Кафка пък може би е по-труден за разбиране като цяло. Въпреки всичко, ще рискувам чрез сюжетите на два ключови романа пак да ви вкарам в неговия свят, за да подскажа колко широк е философско-тематичният обхват на творчеството му. В „Замъкът” герой на име К., се появява в едно село и казва, че е земемер, нает от властите в близкия замък, но не знае за какво. Да се свърже с властите обаче е трудна работа – входът в Замъка без специално разрешение е невъзможен, а той няма такова. К. остава в селото и опитва да разбере за какво иде реч, но постоянно възникват пречки. Селяните не знаят нищо и, дори да искат, не могат да му помогнат. Но не се знае дали искат. А хората от Замъка, някакви секретари, които слизат в селото за секс и с които К. опитва да говори, открито или прикрито отказват да направят каквото и да било. Така той постепенно се заплита в огромна паяжина, от която, поне както изглежда, няма измъкване. На всичко отгоре, романът е недовършен и никой вече не може дори да предположи какво е смятал да прави авторът с така създадената каша. Според мен „Замъкът” нарочно е оставен недовършен, но това е моя спекулация. Както е чисто спекулативна и представата ми, че тази книга е алегория на раждането – първият сблъсък на човека със света. Помислете – както К., всички се появяваме в свят, за който изобщо не сме готови, свят със собствен ред, непознат за новаците; има там някакви неясни, но силни авторитети – бащи, власти, богове, които могат да галят, но и да наказват; може би в този свят има дори някакви цели и задачи, предназначени специално за току-що родения, но никой не му казва какви са те; никой нищо не му обяснява за характера и структурата на света, за нрава на властите и правилата, наложени от тях. Това е животът. Както казва Кафка: „Положителното ни е вече дадено. С отрицателното ни е възложено тепърва да се справим”.
Разбира се, „Замъкът” е необятна книга и поражда още ред тълкувания. Той може да се разглежда като фалически символ, а обикалянето на К. и невъзможността да стигне до Замъка – като израз на сексуалните страхове на Кафка, включително от провал. Може би Замъкът е символ на властния му баща и историята визира огромния проблем между двамата. А може да е просто поглед към абсурдния свят на бездушната бюрокрация, който тормози модерния човек. Да, всичко това и още много се търси като подтекст в книгата. Тълкуването няма край, това е един от признаците за гениалността на Кафка. Другият му знаменит роман, „Процесът”, по ред белези прилича на „Замъкът”, но и коренно се различава от него. Ако „Замъкът” е алегория на раждането, то „Процесът” е алегория на смъртта. Тук героят, вече не просто К., а Йозеф К, е банков чиновник, който научава, че е арестуван и срещу него се води съдебен процес. Никой обаче не го прибира в ареста, а го оставят на свобода. Той опитва да разбере за какво престъпление го съдят, кога са делата, кой ги води – но никой не знае или не му казва нищо. Нито Йозеф К., нито читателите някога научават движи ли се изобщо процесът, но героят има засилващо се усещане, че времето му изтича, че присъдата е вече издадена и тя не е в негова полза. Той продължава да живее необезпокояван от никого, но един ден двама неизвестни, които го следят от известно време, го заколват „като куче” в изоставена каменна кариера. Също като смъртта, за която се готвим цял живот, но която винаги връхлита неочаквано и ненавреме. Най-известното тълкувание на този роман на Кафка прави Елиас Канети. Той смята, че „Процесът” в закодиран вид представя мъчителната история на Кафка с Фелис Бауер, девойката, за която той два пъти се сгодява и два пъти не се жени. Силният страх на Кафка от обвързване се проявява в случая като страх от някакъв процес, който вече е започнал и неизбежно ще го затрие накрая. Може и да е вярно, разбира се, но при всички случаи трябва да помним, че това е само един от смисловите пластове в тази наистина дълбока и знаменита книга.
Франц Кафка е роден през 1883 година в Прага. Този простичък факт веднага насочва към огромните противоречия, в които той се оказва заплетен, още преди да се роди и от които не може да се изтръгне до живот. Не знам как да го кажа по-разбираемо, затова ще карам направо – Кафка е малцинство сред малцинство, което живее сред друго малцинство, а то на свой ред живее сред още по-друго малцинство. Ако още сте трезви, ще кажа, че това е само началото, по-нататък нещата се задълбочават. Опит да опише тази проблемна ситуация прави немският критик Гюнтер Андерс: „Като евреин, той не е напълно свой в християнския свят. Като индиферентен евреин – а точно такъв е по начало – не е напълно свой сред евреите. Като немско-езичен, не е напълно свой сред чехите. Като немско-езичен евреин, не е напълно свой сред бохемските немци. Като бохемец, не е напълно австриец. Като застрахователен служител, не принадлежи напълно към буржоазията. Като бюргерски син обаче, не може напълно да се отнесе и към работниците. В канцеларията той също не е цял, защото се чувства писател. Но и писател не е напълно, защото отдава огромната част от себе си на семейството. А в семейството си е по-чужд, отколкото би бил някой наистина чужд.” Така че откъде очаквате да вземе горкият Франц чувство за истинска идентичност. Но и това не е всичко. Оказва се, че в него се сливат две абсолютно противоположни семейни линии. От едната страна е бащината, линията „Кафка”, дума, която на чешки значи „чавка”, „гарга”. Тази мъдра и силна птица е лого на фирмата на стария Херман, който, след като се изнася от родното село, става пътуващ търговец, а после отваря голям магазин в Прага и върти успешна търговия с модни стоки и аксесоари. Херман Кафка, както го описва Франц в своето знаменито „Писмо до баща ми”, е надарен със „сила, здраве, добър апетит, силен глас, дар слово, самодоволство, чувство за превъзходство над всички, упорство, остроумие, познаване на хората и определено благородство”. Той обаче също е жесток, гневлив и несправедлив, дори със самото си присъствие, Херман така потиска сина си, че оставя огромен черен отпечатък в душата му. И няма значение дали потисничеството е реално или е плод на чисто фройдистки комплекс, важното е, че то се отразява фатално на характера и светогледа на момчето. То става „нацупено, невнимателно, непослушно, постоянно търси оправдания, постоянно се чувства виновно, а оттам губи доверие в себе си и способността да говори свободно за нещата”. Франц Кафка никога не успява да се освободи от натрупаните в детството страхове и комплекси. В същото „Писмо до баща ми”, той казва за себе си, че всъщност е „Леви с оттенъци на Кафка”. Леви е майчината му фамилна линия, която се характеризира с „упорство, чувствителност, чувство за справедливост, безпокойство.” Но също със слаб характер, склонност към съзерцание и предпочитание към интелектуалните пред реалните житейски приключения. Много показателен за естеството на тези сложни отношения е фактът, че Кафка пише „Писмо до баща ми” само пет години преди смъртта си, през 1919, когато е на 36. Но дори тогава не го изпраща лично, а го дава на майка си – тя да го предаде. Майка му обаче явно подозира, че текстът ще предизвика буря и също не смее да го даде на Херман. Тя държи ръкописа известно време, а после го връща на сина си. Така писмото, прочетено по-късно от целия свят, остава непрочетено от единствения човек, за когото наистина е предназначено. А Франц Кафка цял живот се опитва да се оттегли в литературата – писането му е нещо като щит, територия, където баща му няма никакъв достъп и не може да се разпорежда.
