Какво би излязло от хлапе, което на 11 години отива със сестра си до ЦУМ, за да си купи китара? Най-вероятно то става музикант.
Станислав Пандин, по-известен като Траша, днес работи в Държавната агенция за закрила на детето и преподава в Софийския университет. В продължение на 13 години е училищен психолог, а с адвокат Йордан Костов наскоро написаха книгата „Психологичните експертизи”. Какво свързва музиката с психологията – Станислав разказва в предаването „Нощен хоризонт”.
„Винаги съм обичал да върша по няколко дейности успоредно, така се чувствам пълноценен”.
Траша търси творчеството във всяка сфера, в която се потапя, стереотипите и рамките му пречат. Затова и като дете не изтърпява уроците по класическа китара: „Чудесно се разбираме с творческия хаос, не се разбрах обаче с петолинието, както в училище не се разбрах с математиката и химията”, обяснява той.
Първата си китара купува със спестявани в продължение на година 75 лева. Малко след 10 ноември 1989 година, когато средната заплата е 180 лева, Станислав, тогава на 11 години, отива със сестра си в ЦУМ и си купува казанлъшка китара. В началото се учи да свири сам, а след това – с приятел от съседния блок, с когото по-късно създават група „Декада”.
Артистичното прозвище Траш се ражда в осми клас. Тогава взима ластичните дънки на сестра си, които заедно с кубинките са особено модерни, и им слага кръпка, върху която изписва с химикал Thrash.
„Защо Траш? Защото точно тогава имаше при вас, в „Хоризонт”, едно брутално предаване за тежка музика, вечерно време, в онези години – ’91, ’92. Пускаха групата Mortification. Звучи много красиво – „мортификация”. Е, във всичките им песни звучеше: thrash, thrash, thrash. И така стана”.
След „Декада” става част от групите „Сателит” и Rich Company:
„Имаше участия буквално всеки ден. В понеделник или вторник почивахме. Така беше, имаше страшно много клубове в столицата, които постоянно бълваха музика, дори в делнични дни, което беше чудесно”.
Следват 13 години, безценни за Станислав, с група „Еридан”, изпълнени с концерти и пътувания. Подгрявали са звезди като Глен Хюз, Греъм Бонет и Джон Лоутън.
„Страхотни истории имаме с тези хора”, спомня си Траша.
Психологията започва да го интересува още от училище. Сред състудентите си в СУ „Св. Климент Охридски” е от малцината, които искат да се занимават с детска и юношеска психология. Смята, че е заради приемствеността в семейството – майка му е начална учителка.
Колкото години изкарва в „Еридан”, толкова е и училищен психолог. Последните шест е във 2-ро училище, където имат студио за репетиции на училищната група.
Сега Станислав работи в държавна институция и преподава на студенти. Смята, че всеки трябва да си върши работата, при това качествено, за да върви обществото ни напред:
„Поне нещо мъничко да свърши всеки днес на работа, това е, ще тръгне. Не ни е виновно правителство и т.н., всеки трябва да си даде малко зор.”
Казва още, че обожава да работи с деца и сега му липсват. А най-трудно с тях е началото – когато не познават психолога.
„Но има ли усмивка, има и приемственост. Има ли разбиране, и не само разбиране, трябва да има и намеса, човек трябва да си върши нещата. Някои колеги изслушват. И какво като изслушаш, а след това няма обратен процес към това дете? Нали трябва да се почувства защитено”.
В психологията няма как да не се стига и до конфликтни ситуации, но трябва да се работи професионално. „Най-важно е да уважаваш личността”, обобщава Станислав Пандин.
Целия разговор с него чуйте в звуковия файл.
