Анджей Вайда завършва филмовото училище през 1954 и в следващите четири години прави знаменитите си три военни филма – „Поколение”, „Канал” и „Пепел и диаманти”. Това е времето след смъртта на Сталин, в Полша хватката на комунистите започва леко да отслабва, така че през обектива Вайда търси непоказвани досега теми от войната.
В първия филм, „Поколение”, той още плаща известен данък на системата – представя хората от комунистическата Армия Людова по-морални и чисти, в сравнение с онези от Армия Крайова. Всъщност, действията на тези две полски армии са нееднозначни, а и сложно преплетени, доколкото понякога те се сблъскват, понякога сътрудничат. Армия Крайова се създава скоро след окупацията от Германия и СССР през 1939, свързана е с полското правителство в изгнание и се бори за национална независимост. През 1944 тя наброява над 350 000 души. Нейното съществуване обаче никак не е по вкуса на Сталин, който се кани да отхапе възможно най-голямо парче от следвоенна Европа. И през 1944 полските комунисти, стимулирани от Москва, правят Армия Людова. Макар да има едва десетина хиляди души, след войната тя е основен инструмент за налагане на съветския комунистически режим в Полша.
Така че Вайда получава известни критики за изграждането на образите в „Поколение”, но – важни са детайлите, както казват защитниците му. И са прави – уменията на Вайда да изгражда образа, усета му за детайл, са изумителни и кинематографичният му подход е новаторски. В следващите два филма той го развива и поставя основите на „полската филмова школа”, в която, според критиците, „се води дебат за националната традиция на мъченичеството и романтичния героизъм”. Доста „по-смел”, както се казваше в онези времена, е вторият филм „Канал”, а третият – „Пепел и диамант” направо предизвиква властите. Героят в него е младеж от Армия Крайова, който след войната, в разгара на сталинския терор, убива местен комунистически функционер. Дотогава темата е табу. На всичкото отгоре – в главната роля е Збигнев Цибулски, харизматичното откритие на Вайда, наричан „полския Джеймс Дийн”. В края на филма героят му е застрелян, а тялото пада върху купчина боклук. Диамантът е скрит в пепелта – какво по-символично послание?
Пепел и диаманти –
Военната трилогия на Анджей Вайда и особено „Пепел и диаманти”, който е награден на кинофестивала във Венеция, го правят известен, но не му носят истинска творческа свобода. В следващите години той се отдава на често срещаното тогава занимание – да казва истината, като заобикаля цензурата, включително чрез екранизации на класика. И, знаете ли какво, цензорите или се правят на разсеяни полуидиоти, или са истински пълни идиоти. Те из/пускат от желязната си хватка „Пепелища” по Жеромски, „Обетована земя” по Реймонд и „Сватба” на Виспянски – все филми, които не просто държат жив полския дух, но и съдържат директни призиви за съпротива. В „Обетована земя” например, филм от 1965, чиито сюжет е свързан с развитието на капитализма в Полша през 19 век, сцената с разстрела на работниците директно препраща към същата сцена, разиграла се обаче само три години по-рано, когато по заповед на Хрушчов са разстреляни протестиращи работници в СССР.
А аз лично пък никога няма да забравя шока, който преживях още като гимназист, някъде през 75-та или 76-та, докато гледах „Сватба”. В тази история поет-дворянин се жени за селянка и гостите от двете страни, които иначе нямат общ език, се веселят заедно. Градусът расте и се появяват призраци от полското минало, един от които носи на заспалите вече гости златен рог. Той трябва да ги събуди, за да се борят селяни и дворяни заедно за свободата си. Когато гостите наистина се събуждат обаче, никакъв рог няма, така че летаргичният общонароден сън продължава. Хайде, де, да направим нещо! – това внушение на Вайда тогава ме разтърси. Лошото е, че не знаех какво трябва да се направи и как. Или не беше лошо, а добро бе това незнание – иначе нямаше днес да ви представям филмите и идеите на великия полски режисьор. В края на краищата, цензурата в България може и да беше адски тъпа, та да пусне „Сватба”, но, за разлика от Полша, комунистическата власт тук наистина не прощаваше каквито и да било пориви към свобода.
Балада за Янек Вишневски
През 70-те години в Полша духът на съпротива се засилва. Студентски вълнения през 68-ма, работнически стачки и улични сблъсъци с полицията в началото на 70-те, при които протестиращите работници са безмилостно разстреляни, всичко това създава особена атмосфера, атмосфера, в която ако мълчиш, значи не казваш истината. А Вайда не е от мълчаливите. През 1977 той представя знаменития си филм „Човекът от мрамор”, чиито сюжет и основни герои са изтъкани точно от непокорство и стремеж към истината.
В началото на 50-те Матеуш Биркут поставя някакъв строителен рекорд и става стахановец – властта му прави мраморен паметник, портретите му висят в училища и обществени заведения, снима се документален филм за него. При опит да постави нов рекорд обаче някой му подава нажежена тухла и той се изгаря. Властта започва разследване, обвинява най-добрия му приятел и го праща в лагер. В опит да защити приятеля си, Биркут протестира и си навлича беди – паметникът му е махнат, портретите свалени, жена му го напуска, защото е станал „народен враг”, а по-късно и сам той изчезва. 25 години по-късно по следите му тръгва млада режисьорка, която снима документален филм за дипломната си работа. Тя се среща със сина на Биркут и, въпреки съпротивата от всички страни, отива максимално далеч в разкриване на истината, нищо, че накрая филмът е спрян и всичко отново потъва в мълчание. Така разказан, сюжетът е плосък, но филмът не е, разтърсващ е. А на всичкото отгоре, както често се оказва, реалността е по-изумителна от най-развинтеното въображение.
В края на 80-те в Полша възниква „Солидарност”, това слага началото на края както на СССР, така и на комунистическата система изобщо, макар че тогава, в началото, никой не знае какво ще стане десет години по-късно. Вайда не само става част от „Солидарност”, но и веднага захваща продължение на филма, което се казва „Човекът от желязо”. В този филм Агниешка е женена за сина на Биркут, който пък е един от главните организатори на стачката в Гданск, родила „Солидарност”. През камерата на Вайда, както ясно се вижда, историята започва да говори с нови думи и да се движи не в кръга, в който се опитаха да я вкарат комунистите, а във възходяща спирала. Самият Вайда обаче много бърза да направи филма, защото знае, че ако се забави, ще бъде спрян – или руснаците ще окупират пак Полша, или полските комунисти ще въведат военно положение. Става второто и, тъй като не желае да се раздели с току-що намерената свобода, Анджей Вайда се разделя временно с родината и отива да снима във Франция и Германия.
Джейн Фонда с Оскар за Вайда, 1.25
Превод: „След пет десетилетия и над 40 филма, Анджей Вайда много интелигентно и чувствително продължава да изследва преминаването на човека през хаоса на историята” – това казва Джейн Фонда през 2000 година в Лос Анжелис, преди да връчи на Вайда наградата Оскар за цялостно творчество. Тогава Полша вече наистина е свободна страна, а Анджей Вайда е на 74. Но ако някой е решил, че с този Оскар и напредналата възраст нещата спират, дълбоко греши.
През 2007 Вайда прави един от своите късни шедьоври – „Катин”, игрален филм за поредната трагедия, причинена на полския народ от руските окупатори. Самият режисьор казва за него: ”Не го исках, но трябваше да го направя!” – и го определя като „панорама на полската съдба”, нещо, в което не успява да се превърне по-ранния му документален филм на същата тема. Това е разбираемо обаче, защото първият „Катин” е сниман през 1991, когато все още има огромни ограничения на достъпа до документи и свидетели. Но следват още изненади. През 2013 се появява филмът „Валенса – човекът на надеждата”, нещо като трета част от поредицата за мраморния и железния човек. Актьорът Робърт Вишкиевич, който в случая играе ролята на Валенса, признава в интервю за „Ню Йорк Таймс”, че му е било адски трудно: „Това е сериозен натиск – да играеш ролята на една легенда, във филм, режисиран от друга легенда”. Така си е, Анджей Вайда се превърна наистина в жива легенда на полското и европейското кино. Той доживя 90 години и 7 месеца и буквално в последните си дни завърши „Послеобрази” – филм за авангардния художник Владислав Стржемински, който не приема социалистическия реализъм и е унищожен от Системата.
Сам Вайда май си отиде от този свят с известна горчивина, но не защото не е изпълнил мисията си, а защото вярата му не се сбъдна, като каза: „Цялата си младост изживях с надеждата, че светът може да стане по-добър. Киното, изкуството на 20 век, трябваше най-успешно да помогне в това дело. Вярвахме, че хората от различни раси и континенти, опознавайки се чрез филмите, ще станат приятели и сюзници. Но светът е тежко болен и дори да му даваме като на дете нови и нови играчки, те няма да го излекуват. Вечер в кината се прожектират нови филми, но вече я няма надеждата, че благодарение на тях светът ще разбере грешките си и ще намери нов път към щастието”. Нали знаете какво значат тези думи? Нещо горчиво, нещо като: „Моята мисия още не е приключена, а вие вече сте я забравили!”
Катин, Мотив
