През Възраждането предприемчиви български златари изработват накитите в Османската империя, търгуват далеч извън пределите й и, въпреки че водят охолен живот, не забравят главната мисия на своя народ – да извоюва свободата си. Затова и прослойката на еснафите (така някога наричали занаятчиите) участва активно в борбите за българско училище и за църковна независимост като важни стъпки към освобождаването на Отечеството.
Изложба в пловдивския Етнографски музей излага красивите творения на два процъфтяващи занаята по нашите земи – на куюмджиите и дюкмечиите. И докато първите изработвали изделия от злато с ръцете на докоснати от Бога майстори, вторите се трудели над по-евтини предмети от пиринч и мед.
Куюмджиите не са само майстори, но и творци – казва Грозделина Георгиева, куратор на изложбата “Гривни дрънкат под възглаве”. – На златари се е поверявало да изработват накитите, които са от филигран с гранулация, с емайл или със седеф, а църквата им е поръчвала скъпите предмети за своите ритуали. Затова и показваме уникални образци църковна утвар – дискоси, потири с украса от злато и сребро и с филигранен обков.
Освен изящни накити и луксозни изделия за бита, изложбата разкрива и процеса на изработването им чрез работилниците и инструментариума на някогашните майстори, с който дори и днес си служат най-ревностните последователи на занаята. И въпреки че мнозина от тях остават верни на традицията, някои неща все повече замират – като изискващото необикновени умения, но и търпение източване на филигранна нишка.
Занаятите започват да процъфтяват през 80-те години на XVIII век – разказва Грозделина Георгиева. – През 1773 г. султан Мустафа Трети със свой ферман разрешава на поробените народи да се развиват като еснафи и настъпва бум на занаятчийското производство. Всъщност това е разцветът на нашето Възраждане, защото хората започват да пътуват, да трупат богатство, погледът им се отваря и тази заможна прослойка става гръбнака на нашия народ. Тук не говорим за по-ранно време, когато е имало отделни състоятелни хора като чорбаджиите, а за мощна средна класа от занаятчии. Тези майстори със строги правила са работили за империята и пътувайки извън нея, са създавали контакти и търговски връзки. И през Възраждането именно те правят най-ценните неща за българския дух.
Един от най-женствените накити, който задължително трябва да присъства на кръста, след като момата се ожени, е пафтата. Допреди България да изгуби независимостта си, пафти върху своите колани са поставяли войниците, но след покоряването на страната и отпадането на войската накитът се е прехвърлил върху женския кръст. И докато правоъгълните и кръглите модели отдавна са познати по нашите земи, пафтите с листовидна форма идват от Ориента и не случайно се асоциират с очи, които отблъскват лошите помисли.
Изобщо всички женски накити са апотропеи (талисмани, предпазващи от зли духове), добавя Грозделина Георгиева, давайки за пример сребърните прочелници, скриващи очите на булката по време на сватбата, за да не я достигне урочасващ поглед.
Най-пищни са женските накити, защото сватбената традиция повелява момковата страна да подари на невестата пълен комплект бижута и колкото повече са те, в толкова по-заможна къща ще отиде булката – разказва още уредничката. – Едно от най-оригиналните бижута на изложбата е огърлица, оприличавана от посетители на метълска заради съвременния й облик. И наистина показваме модели, които човек трудно би предположил, че са носени преди повече от сто години.
Тази наистина пищна и интересна изложба – разказ за занаята на старите златари, ще продължи до 15 ноември в пловдивския Етнографски музей.
Снимки: ethnograph.info
