Вилиан разказва първо за Истанбул, откъдето поема за Азия. „Придвижвам се с корабчета между бреговете на Босфора и 3-4 прекачвания ми излизат общо към 5 лв. От азиатския бряг тръгвам с колелото, бреговете са скалисти и въртя педалите по малки пътища с много дупки, между гори и полета. Накрая достигам до плажа и прекарвам малко време на брега на Черно море. Къмпингуването е позволено, спя в заслона необезпокояван. След седмица ми писва от шумотевицата по пътя и тръгвам в планината. Минавам през отдалечени села и макар че не говоря турски, се разбирам с местните. Те са много мили, дават ми храна и вода, защото е много горещо. Има и полуобезлюдени села с по няколко човека. В Турция прекарвам един месец, после отивам в Батуми, Грузия. Прекарвам десет дни в грузинските планини и срещам страхотни хора“, разказва Вилиан.
Преживява страховита буря, когато иска да замине с кораб през Каспийско море за Казахстан, защото иранската му виза се бави, а индийската е отказана. На пристанището в Актау чака цели 3 дни, като през това време къмпингува в заслона зад една административна сграда. „Идват и други хора от цял свят, които също като мен искат да прекосят Каспийско море с кораб, и се запознавам с много от тях – ставаме добри приятели. Най-накрая корабът пристига, но след 3 часа в открити води се налага да акостира и да спрем, защото има силен вятър, а плавателният съд не е пригоден да плава в такова време. Разказват, че преди години кораб от същия модел потънал, след като попаднал в ужасна буря с вълни по шест метра. Прекарваме почти ден на котва, след което времето се подобрява и отпътуваме. Вълнението ни понася и на петия ден пристигаме на казахстанския бряг“, разказва Вилиан.
Предстоят му обаче трудности с набавянето на китайска виза и се оказва затворен от всички страни, така че не може да продължи пеш или по земя. „Със самолет прелетях през Банкок до малкото крайбрежно градче Краби, което е истински рай. Тук е спокойно, хората се усмихват и времето минава бавно. От Краби отивам на остров Пукет, който е доста по-туристически, има много хора. Посещавам Алеята на маймуните, Големия Буда, много места с панорамни изгледи, аквариума. От Пукет летя за Куала Лумпур, Малайзия, който е доста пренаселен. Тук се продават копринени и ленени дрехи. Тук са кулите Петронас, Куала Лумпур и още много небостъргачи. Някои от тях са като излезли от научнофантастичните филми – целите окичени с пълзящи растения, огромни масивни сгради, смесица от метал, сплави и конструкция. Човек се чувства доста нищожен. Това е голям бизнес център, в който могат да се видят заможни бизнесмени, а зад ъгъла – изпаднали полуголи бедняци, дремещи на сянка зад някоя колона“, споделя родопчанинът.
Следва преходът му към остров Борнео и град Понтианак. „Огромен град, хората се издържат със земеделие и риболов. Изключително дружелюбни са и всички искат да се снимат с мен. Остров Калимантан е най-големият остров, оттук минава и екваторът. Жегата е убийствена, всеки ден не пада под 38 градуса, а през нощта е около 30. В малкото градче Сосок се запознавам с Итно, който е учител по английски език в две от училищата в района. Заедно ги посещаваме и в час разказвам на децата за приключенията си. Той е изключително любезен и ми помага да хвана автобуса за град Синтанг, откъдето да навляза в джунглата. Този град обаче е по-голям и по-населен, хората не са чак толкова отзивчиви. Имам късмета да срещна Иван, който е шеф на местния архив“, разказва пътешественикът. Следва последният етап, който се оказва крайно изтощителен, с опасни животни в джунглата.
„Навлизам в джунглата и веднага съм заобиколен от пълчища комари. Притеснявам се да не се заразя с малария, използвам спрей, но получавам десетки ухапвания. Преходът до скалата е тежък, около 3 часа драпане по почти отвесен склон през джунглата. В нея има огромни буболечки и е голяма жега. Ризата ми прогизва за отрицателно време, водата ми свършва и се принуждавам да отпия директно от малката струя, останала от реката през сухия сезон. Най-накрая се добирам до височината и с изненада установявам, че тук има изоставена дървена колиба. Влизам в нея и започва да вали порой, нощта ми не е спокойна, притесняват ме няколко огромни плъха, които нападат запасите ми от храна и постоянно гризат по завивката ми. На другата сутрин все още вали, слизам в по-ниската част малко преди смрачаване, но почвата е мокра, хлъзгам се надолу, падам, търкалям се, без да се нараня сериозно. Преспивам малко пред главния път, на който утре сутрин трябва да се срещна с Иван и да ме откара обратно до Синтанг“, разказва той.
Така приключва първата част от околосветското пътешествие на Вилиан.
„Да обиколиш света е мечта, която си струва да бъде преследвана на всяка цена!“, заявява уникалният родопчанин.
молянчанинът влезе и в района на авариралата през 1986 г. АЕЦ „Чернобил“ и изоставения град Припят с гайгеров брояч, за да заснеме опустошението. Вилиан е дипломиран бакалавър със специалност „Туризъм“, но работи като IT специалист, за да финансира начинанията си. Мечтата му е да зареже компютрите и да се самоиздържа от хобито си. Озовавал се е в епицентъра на гръмотевична буря, до отровна змия и мечка, но според него най-големите трудности са тези, които сами си поставяме в умовете си.
Вилиан има четири книги с пътешествия, в „Експедиция: Железен Път“ описва приключенията си покрай железопътната линия, която следва от западната до източната граница на България.
