Вълна от демонстрации на крайнодесни и неонацисти заля в края на август източногерманския град Кемниц. Вълна от възмущение се надигна първо в западната част на Германия, а по-късно преля и на изток. 29 години след обединението на Германия, страната отново е разделена на изток и запад. В това разделение мнозина виждат и причините за безпрецедентната протестна вълна в Кемниц.
Как започна всичко? По време на празника на града, който някои си спомнят като Карл-Маркс-щад, двама мигранти – сириец и иракчанин, намушкват с нож 35-годишния Даниел Х., който се притекъл на помощ на млада жена, тормозена от двамата. По-късно Даниел Х. почива от раните си. В рамките само на няколко часа в центъра на Кемниц, пред бюста на Карл Маркс, се събират стотици крайнодесни и неонацисти. Два дни по-късно те вече са хиляди.
„Не бива да подценяваме мобилността на тези хора. Те се организират много бързо в социалните мрежи и събират само за няколко часа внушителен брой хора на улицата. Преди това, разбира се, разпространяват нужните фалшиви новини, за да предизвикат емоциите на хората, а с това и да си гарантират присъствие на съответния импровизиран митинг. В първия ден от протестите в Кемниц се случи точно това“, обяснява политологът проф. Вернер Патцелт от университета в Дрезден, столицата на Саксония.
Именно Саксония от години се смята за бастион на неонацистите. През 2004 г. „Националдемократическата партия на Германия“ влиза в местния парламент в Дрезден. Преди 4 години не успява да премине 5-процентната бариера, губейки гласове в полза на новия играч в дясното политическо пространство – „Алтернатива за Германия“. Можеше ли това, което се случи в Кемниц, да се случи в западната част на Германия? Отговорът на проф. Патцелт:
„Разликите между Източна и Западна Германия са огромни. Неслучайно тези крайнодесни популистки формации се появиха първо в Източна Германия и там се радват на сериозен възход. Неслучайно парламентарният флагман на десния радикализъм, партията „Алтернатива за Германия“, черпи силите си именно в източните провинции. Причината за това е, че в годините след обединението вярата и доверието в демокрацията и парламентаризма останаха значително по-ниски в сравнение със Западна Германия. Нещо повече – през 90-те години това не се промени. Хората на изток смятат, че западногерманската система не работи, че тя е арогантна спрямо тях и тяхната история, и че им налага неща, които те не са искали. Никой не ги е питал! Към това усещане се добавят миграцията и приемането на толкова много бежанци. Крайнодесният уклон винаги е съществувал в Саксония, но сега е по-силен от всякога.“
Има обаче още една причина за този неонацистки уклон, така характерен за източногерманските провинции. Докато в Западна Германия през 60-те години бавно, но все пак започва осмислянето на нацисткото минало от времето на Третия райх, в бившата ГДР нацизмът по партийно поръчение отгоре е вменен като вина на Запада. Елитът на тогавашната демократична република се обявява за антифашисти, и с това темата е приключена. Към коктейла от чувства на източногерманците, които 29 години след падането на Берлинската стена все още се чувстват хора „второ качество“, се добавя бежанската криза през лятото на 2015 г., когато канцлерът Ангела Меркел произнесе онова прословуто изречение: „Ще се справим!“ Три години по-късно поредното посегателство, извършено от мигранти, успява да възпламени Германия. Мотивът на антиимигрантските демонстранти – да вземем нещата в свои ръце, да раздаваме правосъдие, защото правовата държава не работи.
„Властите в Саксония са изправени пред сложната задача да се борят с протест срещу наложената от федералното правителство миграционна политика. Местната власт обаче е с вързани ръце. Тези процеси ерозират Християндемократическия съюз на канцлера Меркел, който губи гласове в посока „Алтернатива за Германия“. Ерозията обаче обхваща и социалдемократите, които управляват с Меркел в Берлин. Бежанската тема разделя обществото. Този конфликт ще доминира обществения дебат през следващите десетилетия. На този фон местната власт в Саксония няма как да изглежда добре, още повече, че след година предстоят местни избори“, смята проф. Вернер Патцелт.
Когато преди три години канцлерът Ангела Меркел остана вярна на традиционния алтруизъм на следвоенните поколения германци и отвори границите на страната за бежанците от Близкия изток и Африка, едва ли си е помисляла, че личната ѝ политическа кариера може да приключи безславно именно заради това решение. Тази година Меркел на няколко пъти бе много близо до това. И макар значително да е променила курса си, Меркел все още се лута, търсейки формулата, който да успокои обществените страсти.
„Гражданското общество отдавна се противопоставя на крайнодесния популизъм, има граждански сдружения и се организират протести. Това обаче няма да доведе до резултат, докато някой не покаже пътя за урегулиране на конфликта между съгласните и несъгласните с бежанската политика на канцлера. Именно тя, бежанската политика, отчужди много хора от държавата. Говоренето можеше да помогне преди три години, по време на масовия наплив на мигранти. Тогава дискусията можеше да подейства като отдушник на напрежението. Сега вече хората искат решения. И тъй като не ги получават от политиците, гражданите се обръщат срещу политическия елит. Притеснявам се, че това, което се случи в Кемниц, е само началото“, заяви професор Патцелт.
Това, което се случи в Кемниц, не е и първият случай на расистка омраза в Саксония. Външният министър Хайко Маас упрекна германците, че предпочитат удобния си живот, вместо поемането на обществен ангажимент. И ги призова да станат от дивана и да се борят срещу десния екстремизъм. Проф. Патцелт коментира:
„Само да станеш от дивана и да се обявиш против десните не е достатъчно, не е политика. Решения трябват. Какво ще правим с мигрантите? Как ще ги интегрираме? Какво да правим с мигранти, които нямат право на закрила? Какво да направим за да убедим германците, че искат да живеят в мултикултурно и мултиетническо общество? Тези въпроси са неприятни, но е крайно време да им се дадат отговори. В крайна сметка живеем в демокрация. В тъмната стаичка всеки решава къде да постави кръстчето си. А кръстчето задължава. Политиците не могат да правят, каквото си искат. Само демонстрациите по улиците няма да решат проблема.“