Те наричат България “прародина” и побират в една-едничка дума родолюбието, което с рождението си наследяват. И тъй като патриотизмът им извира от сърцето, подобно на любовта, той не е шумен и показен.
Виктория Войтович разплака журито на песенното шоу “Гласът на България” с изпълнението на “Ах, къде е мойто либе”. Виктория идва от Тараклия – земя на български бежанци в Молдова, говори езика на предците си и като тях ревниво пази паметта за всичко българско, привнесено след преселението им по време на Руско-турската война (1768-1774).
Много обичам българския фолклор и открих в себе си голямо желание да го изпълнявам, още повече, че майка ми също пее добре народни песни – казва тя. – Изпитвам любов към тях, защото носят дълбок смисъл, свързан с патриотизма, а и съдържат информация за историята на българския народ. Народните песни ми припомнят, че моите прадеди също са от България.
Бесарабското момиче е завършило история, за кратко учи и в България, но избира да се завърне в Тараклия, за да работи с младежи, предавайки им обич към родното място, култура и традиции. А също – за да организира културни събития като песенния конкурс “Облаче ле, бяло” и фестивала, на който деца от околностите идват в народни носии и пресъздават българските обичаи чрез песни и танци.
Тук всички говорят български език, макар и малко диалектен – казва още Виктория. – Тараклия като център на българската култура в Молдова го опазва чрез почитането на традициите и мероприятията с деца, чрез българските училища и университет. Освен това спазваме всички празници, предадени ни от нашите баби и дядовци – Коледа, Великден, 3 март, а на Лазаровден можем да видим малки лазарки с български носии, които пеят песнички. И се радвам, че виждам всичко това, защото в днешния глобализиран свят културата постепенно се забравя и младите хора се интересуват от други неща. Затова е важно да пазим своето – и когато на някое празненство обличаме народните носии, си спомняме за историята и влизаме в празнични образи.
Но как живеят българите в Молдова – наброяващи близо 65 хиляди души, отвъд националното самосъзнание и паметта?
Живеят като навсякъде – децата ходят на училище, а младежите заминават за чужбина, защото няма работа – разказва Виктория. – Иначе се интересуваме от всичко, което ни прави щастливи – културата, спорта, пътешествията. Градът ни е малък, с около 15 хиляди жители и много хора живеят на село, където имат градинки и сами си произвеждат всичко. Мисля, че има накъде да растем и да работим повече за възпитанието в българско самосъзнание на хората в Молдова. Разбира се, с това се занимават училището и родителите, но заради миграцията много деца остават при бабите и дядовците си и това също е голям проблем. Аз самата работих малко в България и се върнах, защото виждам, че мога да направя нещо полезно тук. Иска ми се да има повече мои връстници в Молдова, за да се развиваме, само че нямаме заводи, нямаме и инфраструктура, които да позволяват на един млад човек да се завърне. Затова и бесарабските българи са навсякъде – и в Европа, и в Русия, и в Америка. Хората просто си отиват от Молдова.
Виктория не за първи път чува предположението, че българските общности зад граница се чувстват много повече българи, отколкото сънародниците им в пределите на страната. И има своето обяснение – българите в Молдова живеят в малки градове и села и се чувстват единно цяло, сплотено от мисията да помнят защо предците им са дошли тук преди 200 години. Харесвам и слънцето, и небето, и горите, и морето – всичко е красиво в България и се радвам за хората, които го виждат всеки ден, казва накрая Виктория и се надява някой ден, ако почувства, че има какво да даде на своята прародина, тя, от своя страна, да отвори обятията си за още една българка.