Изключително добре продаван автор на „Ню Йорк Таймс“ и предприемач споделя в емоционална изповед за своята борба с алкохолизма. Майкъл Левин разкрива как от ужасния порок го избавила… любовта, пише „Дейли Телеграф“.
„Моето последно питие, добре де – питиета, поне бутилка вино, изпих точно преди 26 години, на 31 януари 1992 година. Мястото: Апартамент на бивша приятелка в Лос Анджелис. Причината: Надявах се, че ако и двама се напием достатъчно, тя би легнала с мен още един път. Времето: Тръгвах си от Лос Анджелис на следващата сутрин, местех се на изток. Резултатът: Не можах да я напия достатъчно. Нищо не се случи.
Истинското „нещо“ се случи извън сградата, докато седях в колата си и изтрезнявах и преживявах първия си ясен момент след 15 години пиене. Спомням си ясно как седях там и мислех: „Превърнал съм се в животно. Тази жена ме обича, а аз искам само да я използвам и захвърля“.
И преди това бях осъзнал, че трябва да спра да пия. ВЪпреки дипломите си от колежа „Амхърст“ и Университета по право на Колумбия, бях негоден да работя. Бях негоден и да бъда обичан. Не можех да задържа работа. Не можех да задържа и долар в джоба си. Изваждах най-лошото от всяка жена, с която съм излизал. На 33 години ударих дъното.
Бях спирал да пия осем пъти за 21 месеца преди тази ощ у бившата. Разбрах, че мога да издържа 2 месеца пиене, след това 8, 4, все едно. Но винаги започвах пак. Все пак не бях алкохолик, нали? Нали?
В следващите месеци се промени начинът, по който се виждах. Първо си казах: „Не съм алкохолик наистина“. След това: „Не съм неалкохолик“. И след това, най-накрая, болезнено, дойде истината: „Аз съм алкохолик. Да, такъв съм“.
Всъщност седнах и написах цялата си история с пиенето. За 45 минути, на 17 страници от мен се изля цялата мъка от пиенето и загубите, които ми е причинило. Взех написаното на среща на група алкохолици. Човекът, който говореше в този ден, имаше същото първо име и история, ужасно подобна на моята.
„Би ли прочел това и да ми кажеш дали мислиш, че съм алкохолик“, попитах го, подавайки му страниците. Той прие и ми се обади след няколко дни. „Тези тъмни моменти са признак за алкохолизъм. Твоята неспособност да задържиш работа, да имаш връзка, лошите отношения със семейството са знак за алкохолизъм. Същото е и с гнева“, каза ми той.
Отново и отново докато най-накрая схванах. Предадох се. Спрях да пия завинаги, ден след ден.
Сега, 26 години по-късно моето последно питие си остава тази бутилка вино, която предуших, надявайки се да вдъхновя бившата си да се напие колкото исках. След това й се извиних и все още поддържаме връзка. Приятели сме.
Също толкова важно за мен е всяка година около годишнината от това последно питие е да паркирам пред нейната сграда – тя се изнесе, но това не е важно, и да си припомня мислите, които имах в колата, в онзи момент на яснота, тогава на 31 януари 1992.
Всъщност, докато пиша тези думи, сега стоя пред сградата. Тя изглежда малко стара, но и аз също“.
Истинското „нещо“ се случи извън сградата, докато седях в колата си и изтрезнявах и преживявах първия си ясен момент след 15 години пиене. Спомням си ясно как седях там и мислех: „Превърнал съм се в животно. Тази жена ме обича, а аз искам само да я използвам и захвърля“.
И преди това бях осъзнал, че трябва да спра да пия. ВЪпреки дипломите си от колежа „Амхърст“ и Университета по право на Колумбия, бях негоден да работя. Бях негоден и да бъда обичан. Не можех да задържа работа. Не можех да задържа и долар в джоба си. Изваждах най-лошото от всяка жена, с която съм излизал. На 33 години ударих дъното.
Бях спирал да пия осем пъти за 21 месеца преди тази ощ у бившата. Разбрах, че мога да издържа 2 месеца пиене, след това 8, 4, все едно. Но винаги започвах пак. Все пак не бях алкохолик, нали? Нали?
В следващите месеци се промени начинът, по който се виждах. Първо си казах: „Не съм алкохолик наистина“. След това: „Не съм неалкохолик“. И след това, най-накрая, болезнено, дойде истината: „Аз съм алкохолик. Да, такъв съм“.
Всъщност седнах и написах цялата си история с пиенето. За 45 минути, на 17 страници от мен се изля цялата мъка от пиенето и загубите, които ми е причинило. Взех написаното на среща на група алкохолици. Човекът, който говореше в този ден, имаше същото първо име и история, ужасно подобна на моята.
„Би ли прочел това и да ми кажеш дали мислиш, че съм алкохолик“, попитах го, подавайки му страниците. Той прие и ми се обади след няколко дни. „Тези тъмни моменти са признак за алкохолизъм. Твоята неспособност да задържиш работа, да имаш връзка, лошите отношения със семейството са знак за алкохолизъм. Същото е и с гнева“, каза ми той.
Отново и отново докато най-накрая схванах. Предадох се. Спрях да пия завинаги, ден след ден.
Сега, 26 години по-късно моето последно питие си остава тази бутилка вино, която предуших, надявайки се да вдъхновя бившата си да се напие колкото исках. След това й се извиних и все още поддържаме връзка. Приятели сме.
Също толкова важно за мен е всяка година около годишнината от това последно питие е да паркирам пред нейната сграда – тя се изнесе, но това не е важно, и да си припомня мислите, които имах в колата, в онзи момент на яснота, тогава на 31 януари 1992.
Всъщност, докато пиша тези думи, сега стоя пред сградата. Тя изглежда малко стара, но и аз също“.
Превод и редакция: БЛИЦ