С камък се замеря обикновено кучето, а човекът се замеря с думи. Стига човекът да разбира! Пишейки „Прашка“ преди близо двадесет години, си въобразявах, че с проста прашка и с една купчина думи мога да се изправя срещу Голиатите, които ме заобикаляха отвсякъде. Опънатата прашка изсвистяваше в ръцете ми и запращаше 
надалеко думите, но ни една дума не улучи никакъв Голиат в челото, нито чух да се строшат стъклата на нечий прозорец. Някакъв натрапчив рефрен се бе загнездил в главата ми и докато натъкмявах прашката, все си повтарях „С камъни и дървета те могат да те убият, а с думи не можеш даже да ги нараниш!“ Въпреки това продължавах да замятам думи с прашката. Имах надеждица, че някоя и друга дума може да почука като камъче върху прозореца на нечия душа. Толкова много самотни и чувствителни души има, които стоят и чакат някой да почука на прозореца им!
Това пише Йордан Радичков в 1994 като закъснял послеслов за втория си роман „Прашка“. Критиците твърдят, че това е най-личната му творба. В дневника на самотното момче Левачко, което живее далеч от събитията в едно забравено село, читателят може да разпознае детството и юношеството на Радичков.
Книгата беше представена от режисьора Иван Добчев, неведнъж работил с Радичков.
