Всъщност Сталинград е трябвало да бъде само етапна цел за Вермахта – като отправна точка за завземане на нефтените полета на Кавказ. Заради името на града обаче битката за него, започнала през лятото на 1942 година, придобива върховно политическо значение – както за Адолф Хитлер, така и за Йосиф Сталин.
Германската офанзива на шеста армия под командването на генерал Фридрих Паулус е била рискована още от самото начало – заради твърде дългите снабдителни пътища. Тя започва в средата на август 1942, близо година след германското нападение над Съветския съюз.
Навремето Хитлер заявява: „Руснаците са на края на силите си“. Това обаче се оказва огромна заблуда. Вермахтът действително успява да завладее по-голямата част от града до средата на ноември – и то въпреки огромната съпротива. Същевременно обаче Червената армия започва контраофанзива от два фронта и обкръжава германците. Още в края на ноември 1942 цялата шеста армия на Вермахта и части от подкрепящата я четвърта танкова дивизия – близо 300 000 души – са обградени. По заповед на Хитлер обаче те трябва на всяка цена да удържат позициите си. Подобна заповед дава и Сталин още през юли: „Нито крачка назад“.
Настъплението на руснаците
Тъй като нито една от страните не отстъпва от позициите си, на бойното поле възниква нещо като „котел“. Положението в него бързо се влошава. Снабдяването на войниците от Вермахта се осъществява посредством голям въздушен мост. Само че то не успява да задоволи нуждите им. С напредването на Червената армия снабдяването става още по-трудно. В зимните месеци температурите падат до минус 30 градуса. И така повечето от заклещените в „котела“ германски войници умират не в битка, а от глад и студ.
Въпреки това генерал Паулус все още стриктно спазва заповедта на Хитлер да се бият „до последно“ и на 8 януари 1943 отхвърля съветското предложение за капитулация. На 29 януари, когато положението вече е напълно безнадеждно, Паулус изпраща до Хитлер по телеграф следното съобщение: „Шеста армия поздравява своя фюрер послучай годишнината от идването Ви на власт. Над Сталинград още се развява знамето с пречупения кръст. Нека за сегашните и бъдещите поколения нашата битка бъде пример за това никога да не капитулираме – дори и в най-безнадеждното положение. Тогава Германия ще победи. Хайл, майн фюрер!“
Само че верността на генерал Паулус към Хитлер не е безгранична. На 31 януари, когато Червената армия нахлува в неговата главна квартира, разположена в мазето на едно кафене, главнокомандващият е пленен. Той забранява на офицерите си да се самоубият – те трябва да споделят съдбата на редовите войници. Германските войски капитулират. Междувременно „котелът“ е разделен на южен и северен. В края на януари германските войници в южния „котел“ се предават. На 2 февруари се предават и войниците от северната част. Те са арестувани от руските въоръжени сили.
Стотици хиляди жертви
В битката при Сталинград загиват половин милион руснаци, между които и много цивилни граждани. Причината: Сталин дълго време не разрешава цивилното население да бъде евакуирано. А и Червената армия не щади своите сънародници. Близо 40 000 от тях са убити при бомбардировките още през първите дни. Близо 75 хиляди руснаци остават в града до края на битката. Много от тях обаче умират от глад и студ. Предполага се, че от германска страна загиват между 150 000 и 250 000 души. А от стоте хиляди германски военнопленници оцеляват едва 6000. През 1956 те се завръщат в Германия. Сред тях е и Паулус.
За Вермахта битката при Сталинград не е най-важната във военно отношение, нито пък загубите му в нея са най-тежките. Но „психологическото ѝ значение е огромно и поради това тази битка е решаваща за изхода на войната“, обяснява историкът Йохен Хелбек от университета Рютгерс в Ню Джърси. Включително и поради това, че „от самото начало двете страни оповестяват, че тази битка ще бъде решаваща“. Хелбек, който събира спомените на германски и руски ветерани от Сталинград в специален онлайн проект под името „Facing Stalingrad“, казва, че след битката Червената армия е искала да покаже на целия свят, „че е победила най-добрата армия в света“.
Сталинград, чието име е промено през 1960 година на Волгоград, и до днес е пълен със свидетелства за битката. Музеят „Сталинград“ е един от най-посещаваните в Русия. И новата британска комедия „Смъртта на Сталин“ потвърждава, че следите на битката са осазаеми и до ден-днешен. Диктаторът Сталин е виновен за смъртта на милиони съветски граждани. Но неговото име се свързва и с победата над хитлеристка Германия. Руският министър на културата Владимир Медински забрани филма със следния аргумент: „Много хора… ще възприемат този филм като обидна подигравка със съветското минало“. Крайно неуместно било този филм да се показва на екран точно в навечерието на годишнината от Сталинградската битка.
Постигнато ли е помирение 75 години по-късно?
В боевете загиват общо над 700 000 души – войници и цивилни граждани. И днес при строителни работи в града нерядко биват откривани единични трупове и масови гробове. Сред тях има, разбира се, и трупове на загинали германски войници. Благодарение на сътрудничеството между Германския съюз за грижа над военните гробове и руските власти тленните останки на загиналите се погребват в официалните военни гробища – като гробището Росошка край Волгорад. В него гробовете на войници от германския Вермахт и на червеногвардейци са отделени от една пътека, но все пак гробището е общо.
През 1984 германският канцлер Хелмут Кол и френският президент Франсоа Митеран си подадоха ръце на някогашното бойно поле край Вердюн и посочиха на своите народи пътя на помирението. Русия и Германия обаче са все още далеч от подобен жест. „И двете страни още нямат готовност за това“, смята историкът Йохен Хелбек. Много руснаци все още хранят предубеждения към германците. Но и в Германия „все още липсват готовността и усещането, които са налице спрямо французите, британците или американците“, смята историкът. Той обаче се надява да доживее деня, в който германски държавник и руски президент ще могат да си подадат ръце над сталинградските гробове.