Концертният цикъл „Музиката на Европа“ на Софийската филхармония в сътрудничество с Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“ дава на публиката уникалната възможност да се срещне с творчеството на представители на 28-те държави членки на ЕС. Всеки понеделник камерна зала „България“ се препълва, а някои от желаещите да чуят концертите дори не успяват да си намерят място.
На 15 януари беше ред на „Музиката на Германия“ и за всички присъстващи беше шанс да чуят една много специална изпълнителка – виолончелистката Аня Лехнер. Тя е в България за четвърти път, но този път е сама. Програмата й беше съставена от произведения от Йохан Себастиан Бах, Паул Хиндемит, Ханс-Вернер Хенце и една солова композиция на самата Аня Лехнер – всичко това за соло виолончело.
Усещането беше уникално – за интимен разговор между изпълнител и инструмент. При това за двете солови сюити от Бах Лехнер предпочете бароков лък, което променя изцяло звука на инструмента – прави го лек и ефирен. А после, когато замахна със съвременния лък в Соната №3 от Хиндемит, тя и челото сякаш станаха едно мощно цяло – вкоренено и масивно. Пиесата „Вятър“ на Аня Лехнер беше илюстративна и много красива – като северен пейзаж, а Хенце прозвуча почти класически – с игриви, танцувални елементи.
В интервю за предаването „Алегро виваче“ Аня Лехнер сподели:
Всъщност за мен това е първата немска програма. Никога не съм си мислила да свиря само немска музика, пък и съм доста привлечена от композиторите от Изтока и от различни други страни. Наложи се да помисля какво германско бих представила. Само Бах ми се стори недостатъчно. Сетих се за Третата соната от Хиндемит, която никога не бях свирила – учила съм композитора, разбира се, но никога не бях изпълнявала негова музика. А след това дойде и идеята за Серенадата от Ханс-Вернер Хенце, който е бил приятел на моя учител Хайнрих Шиф и поради това Шиф свиреше тази пиеса много често. Така че аз разучих Серенадата заради моя учител, но беше интересно да открия, че въпреки че Хиндемит е почти 30 години по-възрастен от Хенце, неговата Соната ми звучи далеч по-модерно. При това Хенце е писал неговата творба додекафонично, но някак си не се усеща. Така че за мен тази програма беше един вид предизвикателство, но се радвам, че я подготвих специално за рецитала си в София.
Много музиканти споделят, че соловият рецитал е пълно разголване пред публиката, затова и не е лесно – иска се смелост. На Вас харесва ли Ви?
Аз свиря в няколко камерни ансамбъла, но също така ми харесва да свиря соло, защото имам няколко произведения, написани специално за мен, както и например пиеси от Георги Арнаудов – чудесния български композитор, така че обичам соловите рецитали – да съм напълно свободна в избора си какво и как да свиря. Често импровизирам и така свързвам различните части на програмата. Често свиря с френския пианист Франсоа Кутюрие и тогава се чувствам истински щастлива на сцената, така че това са две съвсем различни неща, но аз обичам да правя и двете.
В програма „Музиката на Германия“ изпълнихте и своя композиция, наречена „Вятър“. Само за виолончело ли пишете и какво Ви вдъхновява – природата, философията?
Аз не се възприемам като композитор, но се налага да пиша понякога по нещо. В този случай исках да свържа музиката на Хиндемит и Хенце, да създам контраст, но тази пиеса не е като другите две – пак заради импровизацията. Има мелодия, която съм фиксирала, но всичко друго е отворено. Така че вероятно не бих могла никога вече да я повторя. Но ме вдъхновява природата, определено – аз обичам вятъра, обичам да го слушам, просто се опитвам да го пресъздам с музика и звукови ефекти.
На сцената изглеждате наистина като човек, който иска да е напълно свободен. Цигуларката Патриция Копачинская беше в София през декември и тя говореше за създаването на „музейна музика“ – произведения, които се изпълняват по един и същ начин отново и отново. Струва ми се, че и Вие сте против това.
За мен музиката винаги трябва да е нова, да се чувства по нов начин и това е трудно, но аз например никога не свиря с музиканти, които искат всичко да е уточнено и никога да не се променя, които се страхуват да не сгрешат някоя нота. Защото ако се опитваш да си спонтанен и да откриваш винаги нови страни на една творба, може да стане опасно – може да направиш грешки. Но аз имам нужда – за мен е важно да имам тази свобода. Аз обожавам Патриция, но тя имаше много проблеми в началото на кариерата си, докато се наложи като име – именно заради маниера ѝ на мислене и свирене. Защото е различна. Но за мен тя е точно това, което един музикант трябва да бъде. Между другото с нея записахме преди време Двойния концерт от Тигран Мансурян. Беше чудесно преживяване.
Мансурян явно е един от любимите Ви композитори, както и Валентин Силвестров. Имате участия в цели 25 звукозаписни проекта, но те са все уникални – дуо виолончели, дуо с бандонеон, Тарковски квартет с пиано, саксофон и акордеон – явно не обичате стандартни ансамбли.
Свирила съм в Розамунда квартет – класически струнен квартет – в продължение на 18 години. Така че знам какво е стандартен ансамбъл. Но след като се разделих с тях, наистина не съм мислила специално да търся уникалност. Просто така се получи. Трябваше да си изградя нова кариера и винаги ме е интригувала импровизацията, затова винаги ми е харесвало да свиря с музиканти, които практикуват това. Колкото до дуото с бандонеон – това не е просто бандонеон, това е Дино Салуци! Това е един от най-важните проекти в живота ми. Защото винаги съм обичала неговия маниер на свирене и от него научих толкова много. Той никога не се повтаря – дори да е измислил най-красивата мелодия на света, не я повтаря на следващия концерт – той поема огромни рискове. И това означава да си свободен, но също така означава ту да си в рая, ту – в ада. Това съм научила от Дино Салуци – за мен най-големия творец на музикалната сцена.
Чуйте интервюто с Аня Лехнер и музика от рецитала ѝ в камерна зала „България“ в звуковия файл.
