„Като ученик четях по 300-350 книги на едно лято, по 15 часа на ден, или решавах по 5-6 задачи.“ Легендата за ученолюбивото момче от провинцията, изковало само кариерата си на мастит банкер, е старателно увековечена за бъдещите поколения в захаросан портрет на Цветан Василев, публикуван от български ежедневник през 2011 г. Три години по-късно обектът на фундаменталния материал ще е издирван от Интерпол беглец, обвинен и вече даден задочно на съд за източването на милиарди от парите на хиляди вложители в КТБ, имали неблагоразумието да му се доверят. Към онзи момент обаче мажоритарният собственик и шеф на борда на злополучната банка Цветан Василев е в апогея на славата си. Със самочувствието на човек, считащ, че след като си е напазарувал бизнес империя, луксозни имоти, самолети и коли с откраднатото от чуждите депозити, то може да си поръча и ново минало. Под формата на добре напудрена и пренаписана автобиография.
За Василев, а както ще се окаже – и за съпругата му и дъщеря му, фасадата е всичко. Така в подменения вариант на житейската му история, разпространяван по негова заръка в публичното пространство дори и в момента, българският вариант на Бърни Мадоф е „филантроп“, издигнал се буквално от нищото и станал „жертва“ на недоброжелатели, завидели на резултатите от „честния му труд“.
Ето как звучи легендата от устата на Василев: Израснал в бедно работническо семейство, напористият младеж успява да изплува от мизерията и ограниченията на габровската махала със звучното име „Гъзурници“, като завършва с пълно отличие и със звание „първенец на випуска“ математическата гимназия в града си. Заради успеха си, след като изкарва казарма през 1979-а, е пратен на обучение в чужбина. Записва външна търговия в университета в Лодз, Полша, като окачествява образованието си там като „заточение на Запад“. Защо заточение? Защото „нашите“ деца ги пращали в Москва, а него – отличника, видиш ли, в Лодз. Върнат е в България през 1981 г., за да „не се разврати идеологически“, но си идва у нас, вече попил реформаторския дух на полската „Солидарност“. Към онзи момент обаче го приспива, за да завърши – очаквано пак с отличие, международни икономически отношения във ВИИ „Карл Маркс“, а след това да започне работа в Института по международна икономика и пазарни отношения. С промените в България през 1989 г. и временно приспаният „реформаторски“ дух на Василев избуява. Така веднага след идването на демокрацията напуска сигурната държавна работа, за да се развихри на свободния пазар. Първо тегли кредит, за да си направи чейнджбюро, а почти веднага след това дава старт на финансовата си къща „Бромак“, за да продължи още няколко години по-късно с полагането на основите на банкерската си кариера. Откъде намира парите за всички тези начинания и как се става за нула време банкер, дума не обелва. Това са излишни подробности за нуждите на фикцията.
А ето как звучат реалните факти: Във времената, в които все още прохождащият тогава банкер е пратен в Полша, зад граница са пускани да се образоват само две категории младежи – деца на мастита комунистическа номенклатура или млади доверени надежди на компартията. По коя линия е заминал Цветан Василев, можем да гадаем, но е показателно, че дори в официално даваната от него автобиография се губи около година от следването му. Според някои твърдения липсата се дължи на курс в КГБ. Но да продължим с фактите.
През 1991 г. – по-малко от две години след старта на демокрацията в България, Василев се впуска в дълбоките води на финансовите къщи – първо с „Бромак“, а след това с „Фина С“, но далеч не сам. Сред съдружниците, с които първоначално стартира „Бромак“, е прелюбопитно лице, чието име впоследствие ще бъде свързвано неколкократно с банковите фалити от 1995 – 1997 г – Красимир Илиев. Илиев е добре познато за търговските и кредитните регистри име, като фигурира в списъка на кредитните милионери, проверявани от Комисията по досиетата заради неизплатени мастити задължения към фалирали трезори. В конкретния случай проверката, при която иначе не е установено негово досие в ДС, е заради дългове на Илиев към банкрутиралата през 1996 г. Стопанска банка и към последвалата няколко години по-късно съдбата й Добруджанска банка. Името му изскача и от архивите, свързани и с трети фалирал трезор – Банка „Славяни“. Екссъдружникът на Василев е бивш член на борда на директорите на дружество, мажоритарният дял от което се е държал от фалиралия по-късно трезор. Фалирала банка изскача и от втората финансова къща, регистрирана от Василев – „Фина С“. Бъдещият банкер беглец стартира този си проект през 1992 г., като съдружник там му е друга фалирала по-късно банка – Сирбанк.
При подобна компания далеч не е чудно нито откъде идва първоначалният капитал за начинанията на „българския Мадоф“, нито откъде взема ноухауто за изграждането на пирамидата КТБ.
Дали прокламираната от Цветан Василев любов към книгите го е отвела към творчеството на Джон Гришам в захаросания портрет от 2011 г., не е уточнено, но по фактите си личи, че „Фирмата“ на американския автор на съдебни трилъри ще да е била настолно четиво за самородния банкер. Именно така кръщава той мащабната финансова пералня от десетки фирми – предимно кухи, през която източва близо 4 милиарда от КТБ. Изграждането й стартира насред смутните времена на банковите фалити от 1995 – 1997 г., при които изгарят и вече посочените трезори. За целта стъпва върху „Фина С“, върху добре обучена в източването на чужди милиарди банка кадри, с които старателно започва да гради новата финансова пирамида, но най вече върху благоразположението на премиера на България от 1997 до 2001 г. Иван Костов. Именно Костов, който макар да претендира, че е десен, всъщност е сочен за идеологически наследник на „червения капиталист“ Андрей Луканов, дава в ръцете на Цветан Василев КТБ. Василев пък, като верен син, след падането на благодетеля му от власт му се отблагодарява, като дава редовни и щедри лепти за благосъстоянието на Командира и семейството му и спонсорира политическите му проекти. Разбира се, лептите идват не от другаде, а от чуждите депозити в източвания с години трезор, откъдето впрочем идват и парите за удовлетворяване на щенията на Фараона от Габрово да облече трупаната икономическа власт с политическа такава.
Амбицията е водеща черта от характера на Цветан Василев, за чиито мераци 2011 г. се оказва преломна. Именно тогава финансовият фараон започва да влага чуждите пари в изграждането на имиджа на „филантроп“ и „благочестив човек“ с ясната мисъл, че иска да е премиер на страната – амбиция, която споделя и в тесен кръг. За целта през „Фина С“ източва от КТБ и дарява на манастир в близост до София десетки хиляди левове. Като благодарност е изографисан заедно със съпругата си от игумена на светата обител – кичозен жест на ръба на църковните канони, но пък изцяло обслужващ парвенюшката представа за показна благотворителност на банкера и семейството му. Паралелно „българският Мадоф“ започва да влага пари в изграждането на контакти в чужбина и в обучения за политик. Години по-късно, след краха на КТБ, разследващите ще се натъкнат на красноречиви документи, доказващи плащането на солидни такси за участие в две лидерски конференции, съответно в Ню Йорк през 2012 г. – $25 000, и в Ялта през 2013 г. – около $7000. Паралелно стартира курсове по лидерско говорене зад Океана, струващи неколкократно повече от вече споменатите суми. В един момент Василев дотолкова ще си повярва, че дори се пробва да си поръча костюм при шивача на британското кралско семейство. Явно приемайки, че атрибутите правят властта. Авантюрата обаче приключва досущ като в приказката за новите дрехи на царя – приказка, която впрочем банкерът беглец би трябвало добре да знае предвид факта, че е син на шивач. В конкретния случай, тъй като е личен шивач на кралското семейство, английският моделиер не приема току-така нови клиенти. Още по-малко парвенюта, видели се в пари (чужди), но без реално покритие. Така, макар да е бомбардиран от „българския Мадоф“ с оферти, в това число и с превод на сума, описана като „капаро“, но многократно надвишаваща стойността на костюмите му, моделиерът категорично отказва поръчката. И Василев си остава гол. Както голи остават и всичките му опити да пренапише историята си по простата причина, че всички факти, изобличаващи го като прост крадец на чужди пари, са лесно проверими. В публичните регистри на страната.
„Банкерът никога не трябва да забравя, че работи с чужди пари.“ Тази реплика принадлежи на един от най-влиятелните финансисти и политици на Третото българско царство – Атанас Буров. В годините, в които е в апогея на славата си, Цветан Василев ще сочи Буров като свой кумир. Дори ще разположи КТБ в сградата, в която се е помещавала банката на Буров, а бюрото на финансиста ще стои оградено от въженца пред кабинета на Василев. Като фасада, показна маска, маскираща истинската същност на КТБ като пирамида, а на Василев като фараон, приел, че чуждите пари са негова собственост.
