– Елена, помните ли по какъв повод написахте първия си „публичен“ текст?
– Не, нищо конкретно. Писането винаги е било част от мен, откакто изобщо съм се научила да пиша.
– Вие сте много тачен автор. Какво пробужда музата ви?
– Не работя с музи, в прозата няма подобни неща. Там има само идеи.
– Тогава: Най-интересното ви вдъхновение до момента?
– Не разчитам на вдъхновение. Както казах вече, работя с идеи. Най-интересната идея винаги е последната – тази, която ме занимава в момента. Би било странно да е по друг начин.
– Имате магистърска степен от УНСС – използвате ли знанията си от икономиката в литературата?
– Икономиката е само малка част от всичо, което съм учила през живота си. И това, че не се занимавам професионално с нея, вероятно казва достатъчно само по себе си.
– Бихте ли написала политически роман?
– Не съм сигурна, че разбирам за какъв точно роман става дума. Политика има и в „Бесове“ например. Това прави ли го политически? Занимавам се с литературата във всички нейни форми. Пиша романи, разкази, пиеси и всичко друго, което ми се прииска. Когато изобщо мисля за себе си, предпочитам да се виждам просто като човек, а не като някакъв ходещ етикет.
– Бяхте официален гост на българския щанд по време на Панаира на книгата в Москва? Одобрявате ли изложението?
– От самия панаир очаквах доста повече – особено като се има предвид, че се предполага да е международен. Руските издателства предлагаха основно комерсиална литература. Колкото до българския щанд, мисля, че той изигра ролята си достойно и беше напълно представителен – във всеки случай беше един от най-интересните национални щандове, а и програмата му беше достатъчно разнообразна. Но щеше да е хубаво, ако това беше станало в един по-богат и пъстър контекст.
– Представихте романа си „Нобелистът“ – как се прие от руските читатели?
– Руското издание стана факт едва преди няколко седмици, така че тепърва ще стане ясно как го приемат читателите. Но на представянето му говориха слависти, университетски преподаватели, критици, които вече го бяха чели и съдейки по техните отзиви, мисля, че романът има всички шансове да достигне до по-широка аудитория. Той е от поредицата „Съвременен български роман“, съвместно дело на Държавната библиотека за чуждестранна литература „М.И. Рудомино“ и Българския културен институт в Москва. Тази поредица съществува от няколко години, в нея излязоха вече десет заглавия. Дори нямам представа чия точно е била идеята, сигурно някой се е смилил.
– Според вас, достатъчно български автори ли превеждат на руски?
– Не знам колко точно автори биха били достатъчно, независимо за превод на какъвто й да е език говорим. А че преводът на българска литература е огромен проблем това е ясно и всеизвестно. Ако ще хиляда български автори да преведем на руски, китайски, английски или какъвто там език искате, като няма кой да ги чете, опираме пак до същото. Каквото и число да умножите по нула, резултатът все ще ви излезе нула.
– Какво ви направи най-силно впечатление в Русия?
– Прекарах само седмица там – при това в Москва, която е нещо доста по-различно от останалата Русия. Така че впечатленията ми няма как да бъдат по-задълбочени от чисто туристическите. В личен план успях да се поклоня на гробовете на няколко от най-големите руски и световни писатели – Чехов, Гогол, Булгаков, Пастернак… А това вече е много.
– Четящ ли е българинът?
– Не. Неграмотният човек няма как да е четящ. За сметка на това е епидемично пишещ. Не съм виждала друга страна, в която да се издава толкова безразборно и да се произвежда толкова безобразен боклук – не мога да го нарека „литературен“, защото в него няма нищо литературно. В момента всичко живо бълва писания и драпа да ги издаде. Това не е българската литература. Това е някаква национална душевна болест. И едно от лекарствата за нея е четенето. Но не знам дали остана кой да чете.
– Бихте ли искали някое от вашите произведения да се превърне в кино?
– Не бих възразила, ако това се направи от смислени хора. Но принципно нямам подобни амбиции.
– Какво ще пожелаете на читателите на „Стандарт“?
– Да не бъдат читатели само на „Стандарт“, а читатели изобщо.
Източник: „Стандарт“