Интервю на Ирина Вагалинска с Миролюба Бенатова за списание ЕМА
Всички защити падат само в редки случаи на доверчива близост. Журналистката от bTV държи да не изпуска контрола.
Миролюба, не дотежава ли понякога журналистиката, особено в криминалното й измерение?
Миролюба Бенатова: Работата тежи, когато не носи удоволствие. На мен никак не ми пречат изискванията на професията – да си много комбинативен и бърз, да не се отегчаваш лесно, да си любопитен, да можеш да вършиш няколко неща едновременно. Обичам да говоря с различни хора, дори и да не ги харесвам. Искам да бръкна още по-дълбоко и да разбера защо са такива.
Част от твоето ежедневие са и случаите с отрязани уши, със залети с киселина лица. Как регенерираш след такива материали?
Миролюба Бенатова: Залетите с киселина жени не са ежедневие за никого – нито за полицията, нито за естетичните хирурзи, нито за останалите хора. Това е крайна форма на насилие, нещо, с което не искам и не мога да свикна. Не само заради смразяващата гледка на пораженията. Трудно ми е да приема самата идея, че сред нас има немалко хора, които смятат, че могат да си позволят да унищожат другия поради някакви си свои, патологично изкривени причини. Защото се чувстват неразбрани, неуважени и недостатъчно видени. Няма как да предвидиш от какво ще се обиди комплексираният мъж. И как ще реагира. Той винаги може да изплиска ненаказано своята неудовлетвореност в твоето лице.
Как успяваш да забравиш мъчителните истории, за да не сънуваш кошмари? Имаш ли си отработен механизъм за разтоварване?
Миролюба Бенатова: Гледам филми, дори криминалета тип „От местопрестъплението“. Но никога не мога да се отърся напълно от работата, защото не съм била на смяна да затварям буркани. Журналистиката е непрестанно обогатяване с информация, сетивата се настройват по определен начин, не можеш да ги изключиш с копче. Ако историята е била разтърсваща, ако наистина ме е въвлякла навътре и ме е провокирала да застана от другата страна, да се припозная като участник, обикновено гледам да я споделя с близките. Всеки човек го прави. Но не обичам да обсъждам всичките си професионални битки в детайли. Правя го в изключителни случаи, при големи пробиви и интересни спаринг срещи.
Коя среща няма да забравиш никога?
Миролюба Бенатова: С Мария Бонева, бившата директорка на „Мегаталант“, залята с киселина през 2005 г. Разговаряхме по повод поредния инцидент, при които една жена загуби лицето си. Мария ми разказа своята история – за ужаса, за изгарянето, за 17-те пластични операции, за завръщането. Засрами ме. Без да иска. Докато ми говореше и излъчваше всичката добрина на света, аз видях, че е истински щастлива, въпреки че не прилича на себе си. През цялото време ме обгръщаше с увереност и положителна енергия. Без грам фалш и баналност, което наистина ме впечатли. Радвам се, че я срещнах.
Какво правиш, когато наистина те хване страх от човека, с когото ти се налага да говориш по работа?
Миролюба Бенатова: Ще се върна пак на темата „киселина“, явно така е тръгнало. Спомняш ли си как по случая със залятата с киселина Светлана Гебрева беше задържан като заподозрян Петьо Петков? Съдът го оправда, но психолозите на МВР бяха категорични, че това е извършителят. Пуснаха го на свобода и той изчезна. Работата ме срещна с него отново миналата година. Бяха го заловили да кара такси с над 2 промила алкохол в кръвта. Когато разбрах кой всъщност е „пияният таксиджия“, за когото трябва да направя материал, се замислих дали не е по-добре да се скатая. Не си спомням друг път за 15-те ми години практика да съм искала да се скрия и да избегна професионална среща. Но все пак отидох. Такъв ми е характерът.
Срещала съм се и с други хора, които обществото обикновено нарича изверги. Познавам отчасти философията на техния свят и знам, че се подчинява на някаква логика. Те може да се избиват помежду си, когато има какво да делят.
С мен нямат такива сметки. Докато онзи, който плисва киселината и бяга, е непредвидим. Той си измисля паралелен свят. Там ти участваш само като образ, върху който той експонира болката си. Е, как да не се смразиш?!
Сещам се и за друга мрачна история, в която ти се наложи да се потопиш задълго. Станахте ли приятелки с Кристияна Вълчева покрай книгата за Либия, която написахте заедно?
Миролюба Бенатова: Да.
Останаха ли премълчани и недоразказани неща?
Миролюба Бенатова: Ние с нея сме си казали много неща, които нямат място в книгата. Това е нормално. Никой не се оголва до смърт, щом продължава да живее. Кому е нужно? Мисля, че е казано достатъчно, за да не се чувства читателят ограбен, а Кристияна да запази суверенитета на личната си територия.
Вярно ли е, че „Кристияна Вълчева: 3 години заложница на Кадафи“ в Белгия се продава по-добре от биографиите на Хилари Клинтън и Сесилия Саркози?
Миролюба Бенатова: И аз четох такива данни някъде, но не съм ги проверявала. Стига ми да знам, че книгата се продава добре навсякъде. И във Франция, и у нас тя беше отпечатана от комерсиални издателства. За България първи тираж от 15 000 и после още един от 9000 наистина е много. Радвам се, че историята стигна до читателите. Иначе какъв смисъл имаше Кристияна да ми я разкаже, аз да я напиша и после да си я четем заедно с роднините…
Либия ти донесе една от многото журналистически награди. Кои от всички тях смяташ за особено важни и какво промениха те за теб?
Миролюба Бенатова: Първата не се забравя. Беше поощрителната награда „Паница“, която получих през 1999 г. за разследването на корупцията в УНСС и във Варненския университет, отпечатано в „168 часа“. За първи път някой обяви публично, че има смисъл от професионалните ми занимания. От „първите ми седем години“ в телевизията няма да забравя как на фестивала в Албена ме наградиха през 2002 г. за „Дом на обречени“. С оператора Добромир Иванов разказахме за едно „Могилино“ за възрастни в Раздол. Филмът не само показа смразяващата гледка, а и имаше отзвук. Закриха този съвременен концлагер. Остана ми усещането за добре свършена работа. Съвсем изненадващо на следващата година с Добромир пак ни отличиха в Албена. Обикновено не те награждават два пъти поред. Когато се случи и знаеш, че не е заради ходатайство или напън, се чувстваш наистина оценен. Години след това дойде „Черноризец Храбър“ – наградата, която ме изплаши.
С какво те изплаши?
Миролюба Бенатова: С усещането за самота. Толкова интриги и лобиране имаше около тази награда… Други хора се бориха за статуетката. Агресивно, задкулисно, на всяка цена. Аз не я очаквах. И когато я получих, видях много лицемерни очи. Заболя ме. Тогава за пръв път си дадох сметка колко е трудно да си успял и да продължиш. Да приемеш факта, че пътят е по-скоро самотен и ще трябва да свикнеш, че няма много хора, които се радват с теб.
Имаш силен фенклуб. Един от почитателите дори ти посвети сайт. Как се справяш с обсебените?
Миролюба Бенатова: За щастие нямам много фенове, които искат да се свържат с мен, но този със сайта стига за всички. Не искам да го коментирам.
В интернет теб доста те обсъждат – защо си паднала дотам, че да гостуваш на Азис, дали си повече талантлива или по-хубава и как ли си се почувствала, когато Венета Райкова те е попитала били ли сте гаджета с Бойко Борисов. Засягат ли те такива коментари?
Миролюба Бенатова: Не особено.
Някога искала ли си да работиш нещо друго?
Миролюба Бенатова: Не.
Майка ти също е журналист. Тя спираше ли те, или те насърчаваше да навлизаш в професията?
Миролюба Бенатова: Нито едното от двете. Повечето избори в живота съм ги правила сама. Откакто се помня, искам да се занимавам с журналистика. Е, като изключим периодите, в които съм се надявала да стана гимнастичка или балерина. Като малка много настоявах да ме запишат да танцувам, ама не ме записаха, защото бях болнава. Може би балетът е изгубил много, никога няма да разберем колко! (Смях.)
Струва ми се, че имаш глас за джаз. Опитвала ли си да го развиваш?
Миролюба Бенатова: Пеех втори глас в училищния хор. Много беше трудно! (Смях.)
Може би сега пееш „Зайченцето бяло“ на твоята племенничка?
Миролюба Бенатова: Тя още няма три месеца. Не, не й пея, но й говоря.
Коя ти беше любимата приказка, когато беше малка?
Миролюба Бенатова: „Пепеляшка“. Но харесвах много и „Храбрият шивач“, и „Котаракът в чизми“ – защото са пълни с хитрини, които са важни в живота.
Венци Замков направи изложба „Пепеляшка се е омъжила за пари“ в която намекна, че мнозинството момиченца всъщност не мечтаят за романтика с принца, а…
Миролюба Бенатова: …за някой, който ще им обуе обувките и ще ги заведе в двореца. Всъщност всяка жена си мечтае да бъде намерена. Въпреки че, като се замисля, в реалността точно онези, които най-много драпат, са отегчителни. Започваш да се питаш сега пък защо толкова бърза да ми се обади, не може ли да изчака…
А по-добре ли е да се питаш защо не се обажда?
Миролюба Бенатова: Обикновено помним повече тези, които сме чакали да се обадят, без да сме били много сигурни, че това ще се случи.
Има ли мъж, с когото можеш да си представиш, че ще останеш 10-20 години, пък и дете да му родиш?
Миролюба Бенатова:Сигурно има мъж, с когото мога да изкарам цял живот. Не знам дали го познавам още. И да го познавам, не съм разбрала, че е той. Надявам се да намеря човека, с когото да поискам да остана и той да може да живее с мен.
Какви мъже избираш обикновено?
Миролюба Бенатова: Трудни, като мен. Аз ставам лесен човек едва когато започна да се чувствам абсолютно сигурна. Тогава се доверявам и свалям защитите.
Срещнала ли си човека, на когото можеш да се довериш толкова, че да го пуснеш съвсем близо до себе си?
Миролюба Бенатова: Обичала съм и съм се доверявала. Сега също има човек, на когото се доверявам дотолкова, че да си помисля да го допусна.
Би ли опитала да се промениш заради него? Например да се откажеш от някой лош навик или излишен „бодил“?
Миролюба Бенатова: Може би ще му спестя някой бодеж, но бодлите изобщо са си част от мен и не искам да ги губя. Колкото до лошите навици, горда съм, че отказах тютюна. Стана случайно – не ми се пушеше и реших, че няма да запаля поредната цигара по навик. И така три седмици. Най-странното е, че това не ме изнервя. Една приятелка, с която не се бяхме виждали отдавна, се зачуди, че в мен имало някаква промяна и дори излъчването ми било по-меко. Като й казах, че отказвам цигарите, щеше да припадне. Защото и тя знае, че с по-малко от две кутии на ден не минавам. Но това, че сега ги отказвам, не значи, че няма да продължа да защитавам правата на пушачите. И не съм се заклела, че няма да пуша никога. Отсега казвам, че няма да се почувствам провалена, ако се върна назад в това.
Мериш ли се често на кантар и изобщо докъде ти се простира суетата?
Миролюба Бенатова: Рядко стъпвам на кантар, но иначе в последната година май станах по-суетна. Сигурно си мисля, че остарявам.
Ще дойде ли ден, в който ще отидеш при пластичен хирург?
Миролюба Бенатова: Вчера се зачетох в стари женски списания, стигнах чак до статиите за ботокса и другите подобни процедури. Замислих се дали бих се подложила на някоя от тях. Отговорът е „не“ – срах ме е да не ме развалят. Не можеш да си изтриеш новото лице като червило, което не си харесала. Дори в представите на хирурга да съм перфектна, ако в моите не съм, каква полза?! Аз по принцип държа да не изпускам контрола.
Свикна ли да те разпознават на улицата и в трамваите? Да се усмихваш на съседката или на бакалина, когато ти кажат – ей, вчера пак те даваха по новините?
Миролюба Бенатова: Съседите и магазинерите не си говорят много с мен. Аз явно не излъчвам чак такова дружелюбие. Много рядко непознати се втурват да ми говорят, все едно сме расли в един пясъчник. Хората ме разпознават, когато проговоря. Но
пък аз почти не се возя в градския транспорт, това ме потиска.
Толкова, че да ти се поиска да заживееш другаде?
Миролюба Бенатова: Не, никога.
Но ако беше отишла в CNN като Ралица Василева, сега щеше да живееш в по-уредено общество и да получаваш повече пари.
Миролюба Бенатова: Парите никога не са били водещ фактор за това къде ще работя и как ще живея.
Личните емоции пречили ли са ти някога да си свършиш добре работата?
Миролюба Бенатова: Мисля, че не са ме проваляли. Но ми се е случвало да ми отнемат от добрата кондиция, от съсредоточаването.
Зареждат ли те пътуванията?
Миролюба Бенатова: Това, което ме зарежда най-много, е да усещам, че важните за мен хора ме обичат. Иначе ми харесва да излитам и да кацам. Поравно.
Значи е мит, че те е страх да летиш?
Миролюба Бенатова: Разсмиват ме такива клюки! Не, нямам фобия от самолети и сега ще го докажа с една случка. Миналата година с Емил Дилчев снимахме материал за катастрофата, при която са загинали Паша Христова и още 30-ина нейни колеги. Ровихме в документи, гледахме експертизи, говорихме със следователи, филмът мина по „bTV репортерите“, а на другата сутрин аз трябваше да летя.
Това май е било като да участваш в нощно къпане след прожекция на „Челюсти“?
Миролюба Бенатова: Нещо подобно. Запомних полета, но не ме беше страх.
Приличаш ми на човек, който умее да поема рискове, да пада и да става, да започва всичко отначало. Права ли съм?
Миролюба Бенатова: Да. Но все пак е хубаво да не се случва много често. Падането. Заради изтръпването и претръпването, които следват.
Източник: сп. ЕМА