„Добре е, че има хубави разговори. Те откриват една голяма и светла истина: че хората се търсят не само поради необходимост или интерес, но защото сърцевината на природата им ги кара да жадуват за близост.“ Това пише в далечната 1959 година Цветан Стоянов в текста си „За хубавите разговори“. С тези разговори ще запомним едновремешните кръчми и клубове, където се срещаха например хора от една гилдия – художници, артисти, писатели, журналисти, край тях сядаха студенти, имаше разбира се хора с различни други професии, но и постоянните ченгета от ДС… Става дума за времето, когато не само рокендролът беше млад, но и ние, времето на социализма, в което живяхме. Времето, когато ресторанти, бирарии, барчета, кафенета и т.н. бяха в голяма степен места за алтернативни срещи и разговори за култура, за политика, места с атмосфера, средища на свободния дух. „Започнах да пиша за кръчмите някак на шега“, пише Павлина Делчева – Вежинова във въведението към книгата си „По дирите на изчезналите софийски кръчми“. И продължава: „Става дума за тези кръчми, които аз и моите приятели сме посещавали и то през определен период от време, предимно през 70-те и 80-те. (…) Във всички тези места се събираха сродни души. Те се търсеха, намираха и разделяха, но през времето, което прекарваха заедно, имаше приятелство, сръдни, полемики, дебати, флиртове, любови, изневери. Това беше животът на София и софиянци в цялата му пъстрота и многоликост.“ Макар да предизвиква красиви носталгии, да развеселява, но и да натъжава, книгата на Павлина Делчева-Вежинова не лустросва онова време, не го идеализира. „По дирите на изчезналите софийски кръчми“ разказва увлекателно, води ни по запомнени и по изгубени следи не само на изчезналите вече кръчми отпреди половин век, а и по следите на нашия живот. Очарованието на тази книга е залог и за нейното продължение.
