Редовните слушатели на „Сценична треска“ знаят, че сме съпричастни с инициативата на Столична библиотека – „Поет на месеца“. За март това е Кристин Димитрова. Тя съвсем не е само поетеса, а и майстор в прозата, преводач и преподавател – старши асистент по английски в Софийския университет. Винаги съм се възхищавала от начина, по който представя творчеството на свои колеги.
В стиховете ѝ има отношение и към, на пръв поглед, дребните неща, и към големите, и мъка, и търсене на смисъл и истина. Притежава остър и точен език, чувство за хумор и самоирония. Кристин Димитрова смята себе си за човек, склонен към безразборни литературни влюбвания.
На 23 март ще се състои срещата на Кристин Димитрова с нейните почитатели в Столичната библиотека. Поетът и критик Марин Будаков ще представи поетесата. Ще свирят двама китаристи – Мариана Добрева и Венцислав Велев от група „Силует“. Кристин има седем книги и е решила да прочете по три стихотворения от всяка, както и някои съвсем нови.
Коя е последната любов на Кристин Димитрова? Кога идва вдъхновението? По какво се познава доброто писане и какъв е смисълът да се пишат стихове днес? Ще разберете, ако чуете интервюто в прикачения звуков файл, а ето някои от разсъжденията на поетесата:
Когато човек малко е чел, няма ухо за клишето и не знае, че това е използвано и това му пълни душата… Смятам, че всеки ще си намери своето изкуство и от изкуство на изкуство ще се издига нагоре в знаене на повече неща…
Интересната книга искам да има история, искам да има сюжет в нея. Не ми е чак толкова интересно, когато книгата се състои от поредица от описания. Това обхваща модернизма между двете войни. Те са изтънчени и прекрасни книги, но много лесно ги оставям, изискват много усилия от страна на читателя. Обичам езикът да бъде видим, находчив. Например Хари Потър или Тери Пратчет. Тери Пратчет е остроумен, пуска вицове, измисля неща, маймунджулъци, много е инвентивен с думите, докато Хари Потър е интересна книга, но езикът е равен. Е, оставам при Тери Пратчет…
Третият ми критерий е авторът да има чувство за хумор. Хората, които нямат чувство за хумор пишат велики трагически опуси, но малко ме тревожи, че всичко им идва сериозно и не могат да схванат голямата ирония на света, божествената комедия. И последното – искам добрата книга да е някакво рондо. Краят наистина да отговаря на началото… финалът трябва да те доведе дотам, докъдето началото ти е обещало.
В ТЪРСЕНЕ НА СМИСЪЛА
Попитах небето:
„Защо съм тук?“
То глътна думите ми и чакаше още.
Не знаех какво да добавя.
Попитах земята:
„Защо съм тук?“
Тя вдигна рамене от планини.
Попитах огъня:
„Защо съм тук?“
Той така пращеше, че нищо не чу.
Надвесих се над кладенеца да питам водата.
– Защо съм тук?
– Ела да ти кажа – отвърна тя.
– А, не – казах й – аз само така си питам.