С гордост говорим за българите концертмайстори по света. Цигуларят Мичо Димитров е един от тях, освен блестящ солист и преподавател. Имах щастието навремето да работя с най-големите и любими български диригенти – Добрин Петков, Руслан Райчев, Димитър Манолов, Иван Спасов, Пламен Джуров, Васил Казанджиев, Асен Найденов…, казва той, но прекарва почти 30 години извън България.
След дългогодишната си работа с големи европейски оркестри, и 25 от тях, като един от концертмайсторите на двата най-елитни радиооркестъра в Холандия, той се завръща в родния си град Пловдив, откъдето започна след специализацията си в Англия при Ифра Ниймън. Започна от първия пулт и под диригентството на великия Добрин Петков. Някакси кръгът се затваря. Днес в Концертната зала на Пловдив ще се състои първият концерт след завръщането на Мичо Димитров. Солист е Светлин Русев, диригент – Станислав Ушев. Програмата е посветена на Добрин Петков, затова си спомняме за неговото изкуство и обаяние. Личността на Добрин Петков стои много високо сред българските диригенти. Спомням си усещането за магия в концертната зала, когато той е бил на пулта. Името му произнасяхме с трепет, а какво разказва един цигулар, стоял най-близко до него, ще разберете, ако чуете интервюто с Мичо Димитров.
Той споделя незабравими спомени за първото си сядане на пулта като концертмайстор. Обяснява каква е спецификата на тази длъжност в оркестъра. Можем ли да говорим за професия концертмайстор?
Мичо винаги е бил приятелски настроен към хората около себе си, а дали е изпитвал гордост и високомерие от факта, че е бил много добър, има много конкурси и победи зад гърба си като „Коциан“ – става лауреат още на 10-годишна възраст – и стигнем до „Чайковски“ и „Крайслер“.
Има ли опасност след толкова успехи музиката да се превърне в рутина? Да спре да те вълнува?
А дали не се е изкушавал да свири джаз, да разбие стандартите на класическата музика, където човек, ако прави големи отклонения от нотния текст и указанията на автора, няма да получи аплодисментите си? Може би желанието за свобода и сътворяване на нещо по-лично е рисуването. От няколко години Мичо Димитров се захваща с четките и боите, изневерявайки по малко на цигулката, но за сметка на това може да изнася концерти, заобиколен от своите картини…и то не само в родния си град. Дали това не са мигове на пълно щастие?
