Българи унижени за един клин от 4 паунда

Румен Атанасов е на 37  г., живее в Англия от 9 години и работи като барман в Camden Town. Неговата приятелка Кремена е на 32 години и е пристигнала в Лондон преди 8 месеца, заедно със сина си Велислав, който е на 3 годинки и 4 месеца.

В момента Кремена се намира с България и се пита дали някога отново ще стъпи в Лондон, където я чака живият спомен за ужаса от това да влезеш в един магазин за детски дрехи с детето си и да се отзовеш оттам в ареста с обвинение за кражба на клин на стойност от 4 паунда.

 

– В момента съм в България и продължавам да мисля всеки ден как този клин попадна в детската ми количка.

Аз съм майка с малко дете. Живея в Лондон с приятеля ми Румен и нямам кой знае колко интересен социален живот. Разнообразието ми е да отида до някой от магазините на Primark или Matalan, които са в района ни, после вземам детето от детската градина, правим по една разходка и се прибираме у дома.

Така по навик се отбих на 16 юни в малкия ни квартален Primark, който се намира в Leyton (Източен Лондон). На излизане оттам бях обвинена в кражбата на клин.

Въпросният клин се намираше на ръба на мрежата за багаж в долната част на детската  количка, където обикновено слагам разни неща на детето. Там в момента бях сложила дъждобрана на количката, защото седмицата беше дъждовна.

Как наистина се беше отзовал там този клин? Нямам представа. В този час на деня в  магазина имаше много хора. На въпросния щанд с клинове, хавлии и бельо, нещата бяха в пълен безпорядък – вземани, разглеждани, хвърляни обратно. Синът ми е на малко повече от 3 години. Ходи, тича, взима най-различни неща. Докато бях в магазина  оставях количката на няколко пъти до различни щандове. Чаках на опашката пред първата каса, на която имаше забавяне, гледах малкия, бях оставила количката настрани за да не блокира мястото, зад мен постоянно минаваха хора. На няколко пъти се наложи да сменям позицията й. Детската хавлийка за плаж, която купувах нямаше ценови етикет и трябваше да чакам допълнително. Дребни наглед неща, за които човек не си дава сметка в момента. Някой може просто да метнал този клин по посока на щанда или пък някое дете да го е сложило в количката.

На излизане питах сина ми: „Да не си взел нещо, което да разпищи алармата”. Каза, че не е вземал. Понесохме се към изхода. Там още веднъж спрях по навик да го проверя дали не държи нещо в ръцете си. Не гледах изобщо към детската количка. На изхода чернокож служител, който беше охрана в магазина ме побутна по гърба и ми показа черен клин, който лежеше захвърлен на ръба на багажната част на количката. Вдигнах рамене и успях единствено да кажа „I’m so sorry”. Целият ми разговорен английски се изчерпва с няколко фрази. Вдигане на раменете явно раздразни човека срещу мен. Посочи към една врата и започна да ми говори на висок глас.

Звъннах на приятеля ми Румен, който беше на работа, с молба да се разберат на английски за какво става въпрос. Човекът махна с ръка и не пожела да разговаря с него.   Пристигна управителят на магазина и ме насочи с жестове към един вътрешен офис. Охраната ме последва. Хората в магазина се трупаха на изхода, за да гледат зрелището и да слушат крясъците на охраната. Той продължаваше да ми говори докато вървяхме, а аз продължавах да повтарям “I’m so sorry, I don’t understand”. Само това можех да се  сетя да кажа в момента. Влизайки в офиса, отново звъннах на Румен и му казах, че са ме обвинили в кражба на клин и става нещо сериозно. Охраната през цялото време махаше с ръце пред мен да не ползвам телефона. Обясних на Румен в кой магазин се намирам и той каза, че ще изпрати полиция.

В стаята дойде управителят на магазина и се опита със спокоен тон да обясни нещо на охраната, но той го прекъсна, заразмахва ръце и завика: „Не, не – полиция”. Явно и той искаше полицията да дойде. Преместиха ни на други офис – на втория етаж. Там  малкият не можа да се сдържи и се напика. Помолих на няколко пъти охраната с жестове и някакви откъслечни думи да ми позволят да закупя някакъв анцуг или суха дреха, за да го преоблека, но той демонстративно ми обърна гръб. Жената, която беше с нас също отказа да ме чуе, а разговаряше през това време по телефона. Звъннах отново на Румен с идеята да включа телефона на loudspeaker и той да обясни на хората в стаята, че детето е мокро и има нужда от някаква суха дреха, която да закупя. Занесох включения „на глас” телефон до тях двамата и Румен обясни ситуацията. Те се спогледаха и  … вдигнаха рамене. Не издържах, отидох до жената, повдигнах детето и едва ли не й го заврях в лицето. Пуснаха ме до магазина, откъдето закупих с касова бележка долнище на детски анцуг за 3 паунда. Като се прибрах в стаята, мъжът там се изсмя, каза нещо на жената и посочи клина. Явно му стана весело, че съм решила да платя за анцуга.

Пристигнаха полицаите. Единият седна до охраната и започна да взема показания от него, а другият ми даде да попълня някаква бележка, където по-късно разбрах, че пишело, че ще бъда глобена, ако пак реша да посетя магазина. Тогава не знаех за какво става въпрос и помолих за преводач, който да ми разясни текста. Отговориха ми, че ще намерят такъв човек в полицейския участък. Бяха ми сложени белезници и публично ме изведоха с пред погледите на хората в магазина.

В полицейския участък на Leyton ме затвориха в килия, а детето отведоха през това време в някоя социална служба, предполагам. Полицаите се държаха много любезно и ме успокояваха през цялото време, че всичко с детето ми е наред. Стресът, който изпитах попадайки в килия и  разделена от детето си, беше неописуем. Никога не бях отзовавала преди на подобно място. Взеха ми ДНК проби и пръстови отпечатъци, за да проверят дали нямам криминално минало, после ми прочетоха правата (преводачът междувременно беше дошъл) и ме попитаха дали искам адвокат или да се обадя на някой. Обраха от мен  всички обици, пръстени и други неща, за да не се самонараня.

Престоях в килията поне три часа. След това ми съобщиха, че ме освобождават и ми дадоха писмо да се явя на 23 юни, в 11.30 часа сутринта, за показания. В писмото се казваше, че подлежа на арестуване че ако не се явя на указаното място и час. Бях си резервирала полет до България за 21 юни за лечението на детето ми, което през последните месеци беше развило в Лондон астма. Опитах се да им го обясня, но без резултат. Докараха детето и ме закараха до вкъщи. Беше 16 юни вечерта. Бележката, която ми бяха дали на излизане от участъка, гласеше че срещу мен е било отправено обвинение за кражба в магазин, нарушаване на обществения ред и пренебрежително отношение към персонала на магазина.

На следващата сутрин звъннах в българското посолство на телефон 02075813144. Вдигна ми господин, който ми съобщи, че посланикът не е там в момента, но щял да предаде за моя случай. Оставих му за връзка мобилния си номер и номера на Румен. Звъннаха ми след 1 час, разказах им за историята до момента, обясних че синът ми е с регистрирана астма, че имам полет за България на 21 юни по този повод, че не разполагам с достатъчно финанси, за да си позволя да се ползвам консултациите на  адвокати, че съм напълно объркана и ги моля за съвет. Консулът ми отговори, че не могат да се намесват в такива случаи. Можели да се намесят едва ако се стигне до гледане на второ дело в съда.

Никога не бях изпадала през живота си в такава паника. Страхувах да стоя сама вкъщи, не смеех да излизам, не знаех какво ще ми се случи. Споделих това на консула, но той съвсем учтиво ме осведоми, че посолството не предлагало услуги по настаняване. Попитах дали поне не мога да отправя чрез тях запитване до съответната инстанция, за да изясня на какво се дължи това обвинение – на езикова бариера, на някакво недоразумение  или … Казаха, че нямали такива правомощия, с което разговорът приключи.

Следващите 3 дена – 17, 18 и 19 юни се случиха почивни. На 20-ти сутринта Румен звънна на човека, записан в обвинителния акт. На бележката, дадена ми от полицията бяха записани две лица – човекът, който е водил следствието вечерта, когато бях задържана на 16-ти и този, който ще води следствието по-нататък. Румен се обади на разследващия човек и се уговориха да се срещнем на същия ден от 11.00 часа в участъка. Видяхме се с него и му връчихме писмо, с моето становище за случилото се, което беше подготвено на английски от български преводач. В писмото имаше изложена молба да се проверят записите на камерите с микрофон от различните ъгли и на входа на магазина, за да се установи какви са били моите действия и какво съм казала на охраната. Помолихме разследващия да ни съдейства да приключим случая навреме и ако има обвинение да се стартира съответната процедура, за да бъда освободена от необходимостта да се явявам на 23 юни за показания и да хвана полета си за България. Човекът прояви разбиране и се съгласи.

Отново ми бяха прочетени правата и отново декларирах че искам да ползвам преводач и адвокат. Попитах какво е по-добре за моя случай – да ползвам услугите на български или на служебен адвокат. Отговори ми че служебните адвокати са независими, но ако се стигне до дело в съда, тогава мога да преценя дали да продължа със служебния си адвокат или да се обърна към български.

Наложи се отново да изтърпя целия стрес от повторното си влизане в следствената килия, докато изчакам идването на преводача и адвоката по моя случай. Полицаите бяха много услужливи – предлагаха ми вода, храна, лекарска консиултация и т.н. Нищо обаче не можеше да се сравни с психическия товар от попадането в килията. Започвах вече да губя ориентацията и да се чувствам така сякаш наистина съм извършила някакво престъпление.

Пристигна служебната ми адвокатка и ме извика в една от стаите насаме с преводача, за да ми разясни за какво съм обвинена. Обвинението беше за хулиганство и расова обида. Била съм напсувала въпросния човек на входа на магазина. За първи път чух  обидата, която съм била отправила към охраната на магазина. Тя звучеше приблизително така: ти си от еди каква си националност, отивай си в своята държава, аз съм европейски гражданин.

Кълна се, че не мога да произнеса подобна фраза на английски език.  Та аз дори не можех да разбера смисъла й, когато я четях на листа, докато преводачът не ми го каза.

Дълго мислихме и разнищвахме този въпрос през последните дни. Какво е накарало  охраната да каже всичко това? Детската градина на малкия е в близост до въпросния магазин и това не ми беше първото влизане там. Много пъти преди съм забелязвала, че въпросният човек се навърта около мен и детето. Но наистина не знам какво го направи толкова агресивен тогава. Едно от предположенията ми е, че не беше нормално да се разхожда полицията за един клин от 4 паунда. Десетки пъти съм сме виждали как алармите се разпищяват и хората спокойно се връщат на касата за да се провери, какво точно е задействало сигнала и да се маркира някоя пропусната стока. Охраната обаче се развика тогава и поиска да дойде полицията. Предполагам, че след това той се чувстваше длъжен да изтъкне някакъв по-важен мотив.

Докато говорехме със служебната ми адвокатка, тя ми каза, че думите на охраната са по-силни пред закона отколкото моите думи, защото тези хора имат по-високи правомощия в качеството им на служебни лица. Посъветва ме да се призная за виновна и при условие, че нямам досегашни предупреждения ще бъда пусната с официално предупреждение. Попитах я как да се призная за виновна след като не съм отправяла подобни обиди и не мога дори да ги произнеса сричка по сричка ако са написани на лист.

После бях разпитана и от полицията в друга стая в присъствието на преводача и адвоката. При разпита стана ясно, че според охраната съм откраднала от магазина клин с червен цвят и съм го била закрила с големия дъждобран на количката. Той ме бил видял как го завивам с дъждобрана. Тук имаше разминаване с реалните факти. Клинът, за който бях обвинена в магазина беше черен и това беше видяно от полицията, когато дойдоха на място. Второ, клинът беше 12-14 номер, а моят номер е 8 и тежа 48 килограма. Трето – представете си как някой тръгва да краде клин за 4 паунда и за тази цел решава да го увие в един шумолящ и голям дъждобран – сцената е абсурдна. Охраната твърдеше, че сме били разговаряли преди, което категорично отрекох. Отрекох още веднъж и способността си да кажа на английски думите, в които ме обвиняваха.

Решиха намясто, че съм невинна по всички отправени обвинения – расистка обида и кражба.

Нямах сили да се радвам или да разпитвам какъв насрещен иск мога да заведа, за да ме компенсират за всичко, което ме накараха да преживея. Оставих тези въпроси в ръцете на Румен, дано успее да ги задвижи. Трябваше да насоча цялото си внимание към детето ми, на което се струпаха също много неприятности – разви астма, а дъждовете през последните седмици утежниха състоянието й. От целия трилър на който бяхме подложени, то изпадна в нестабилно състояние, не искаше да пътува за България. Сега постоянно ми говори „Идват да ни взимат” и стои гушнат в мен през цялото време.

Обсъждахме днес с Румен по телефона дали да не предявим и ние претенции за нашите права в ситуацията.

Това, което преживях беше страхотно травма за мен. Имахме много положителни емоции в Лондон, но тези няколко дена ме върнаха на житейския кръстопът. Не знам как ще продължаваме занапред.

В България съм работила като служител в областната администрация и съм се занимавала с въпросите по европейската интеграция и образованието на малцинствата.

Доживях да бъда обвинена в расизъм.

След раждането на сина ми заемах мениджърска позиция в организация към Експрес Банк, която кредитираше обучението на български студенти в чужбина.

Доживях да бъда обвинена в кражба на клин за 4 паунда.

Материала подготви Евгений Кайдъмов

 

Коментари чрез Facebook

коментара