Англия влиза в ЕС чак през 1973 година и веднъж щом бе веднъж приета там, бързо започна да доказва своето различие от останалите, като редовно предизвикваше раздразнението на останалите страни-членки с определено държание или действие. Години наред, казват медиите, Лондон бе по-заинтересован да поддържа зоната за свободна търговия, отколкото да поддържа истинския политически проект. Освен това английската държава храни още от началото на своето влизане в ЕС недоверие към институциите, които са извън нейните граници и демонстрира недоверие към по-тясната интеграция. Поради тази причина Лондон редовно водеше битки, в които да спечели правото на своя територия да не прилага някои от разпоредбите, които важат за цялата общност. А и пресата в Обединеното кралство не се отнася прекалено ласкаво с Европа.
По-късно, когато през 1979 година навлезе и Европейската валутна система в Общността, абсолютно всички членки на ЕС приеха валутата, като единствена Великобритания отказа да направи това, а лирата бе за кратко време част от системата, но на по-късен етап, чак през 90-те години.
Пет години по-късно, през 1984 г. Маргарет Тачър печели една емблематична победа, като не спира да повтаря, че си „иска парите“ обратно на своите европейски партньори. Тачър поиска ЕС да възстанови на страната й част от вноската от европейският бюджет, като се аргументира с това, че Великобритания не печелела много от единната селскостопанска политика. Тази отстъпка е в сила и днес, 20 години по-късно.
Шест години по-късно е ратифицирана Шенгенската конвенция, която установява и свободното движение на хора и по този начин премахва граничните проверки по вътрешните граници на страните, които са положили подписа си под нея. Но Великобритания получи специален статут, който й позволи да не изпълнява някои от разпоредбите на документа.
Джон Мейджър, приемник на Маргарет Тачър е премиер през 1992 г., когато подписва Договора от Маастрихт, с който се създаде Европейският съюз. Но и този път Обединеното кралство даде отказ да подписва социалната харта, която е включена в договора. Социалната харта препоръчваше да се приемат определен брой разпоредби, които са тясно свързани с пазара на труда. И преди всичко Великобритания си издейства изключение, което й позволи да остане, ако иска, извън единния валутен съюз. Като цяло Великобритания винаги е отказвала да приема единната валута, даже и когато Тони Блеър, който бе лейбърист бе премиер. А от 2011 година Англия е като „Самотен ездач“, който се отдръпна по време на дълговата криза и отказа да подпише пакта, който установява една значително по-строга обща бюджетна дисциплина и по този начин предизвика яда на партньорите си.
Настоящият премиер вече има и намерение да договори връщането на някои правомощия Брюксел на Лондон. Камерън вече спомена и за това, че Лондон ще откаже да изпълнява общите задължения по отношение на полицейското и съдебно сътрудничество за целия съюз. А сценарият за излизането на Лондон от ЕС вече открито се споменава от повечето евроскептици в неговата консервативна партия.
И цялата тази картинка сериозно кара човек да се замисли – ще остане ли Лондон в ЕС или не, след като дори Жак Делор намекна на Великобритания, щом не й харесва, да напусне ЕС и да си търси друга форма на партньорство със Стария континент.
